Случи се преди години да гостувам на известния гайдарджия от село Брезе, дядо Еремия Петров. Пустата му гайда не свири, а като че ли думи говори и нарежда. Старецът наближаваше своя век живот, откакто се бе появил на тоя свят. Много знаеше, малко говореше. Всичкото, напластило се у него през годините, изказваше със свирнята.
– А тая мелодия- думам му- за какво ту я заситниш като мънисто, ту я затаиш и проточиш като Великденски празник?
-Това е песен на майстор Стефан. Тая, веселата част, съм я чувал от баща си още като бях дете. Думите съм позабравил, останала е само свирката. Проточената част пък е песента на майстора и изгората му.
– Големец някакъв трябва да е бил този Стефан, щом още се пази мелодията и свирнята за него?- продължавам да го разпитвам.
-Големец не е бил. Майстор над майсторите се е прославил. Що с ръка е пипнал, пипнал го е за века. Те онова котле от него ни е останало, газената виделарка пак е от него. Ама най-големият спомен е чешмата с двукатния чучур. Не може да не сте я видели като идвате, тая чешма не може да се отмине- тя посреща и изпраща всеки гостенин на селото. А водата- блага, блага. Нищо, че от мъка е градена чешмата. От нея извират сълзите на Стефан и либето му Богдана…
Зарея поглед дядо Еремия над мушкатото, дето стоеше в калена саксия на прозореца, присви гледеца на очите, а гайдата издъхна като пребито псе на коленете му. Замълчахме.
– …Богдана е от Загъжене, а Стефан е тукашен. Видели се на един Богородичен събор в Искрец, сприказвали се и после често си търсели сгледа. Стефан превивал шия цял ден у ковачницата и майсторел- кое за управата на каазата, кое за бедните си съселяни. Помагал му чирак Илия. И както си седял, майсторът почвал:
“Богдана – бог да убие,
кад’мене да се превие-
чекам я, чекам да дойде
или по друм за друг да ойде!
Богдана- богу прилега,
мене ме мъка налега!…”
Отскача чука от наковалнята и припява, а разжарените искри от желязото пръскат златни звездици. В
това време вратата изскърцва жаловито.
-Аферим, майсторе! И работата ти – работа, и песента ти- песен, еша ти няма!… А коя е тая мома Богдана, лична девойка трябва да е тъдява?- изкривил устни с котарашки поглед делибашията.
-То е… либето на майстора, от Загъжене! Такава мома трудно се пръква, а пръкне ли се, или младо умира, или зло носи на всеки , дето го погледне!- обадил се чиракът Илия. Отминали делиите, а сърцето на Стефан се сковало, сякаш приклещено на менгемето. Предусещал той нещо нередно от внезапното заминаване на турците. На другия ден вратникът на ковачницата пак се отворил по жежко пладне, само че вече вътре нямало песен.
– Ей, ербап Стефан! За сватбата да ми изковеш свещник от злато, а после- бешлик за детето!- коварно се усмихнал делибашията и подхвърлил кесия със злато през прага.
-Недей, Стефане!- чул се задавен глас от падинката. Тия пари са нефелни. По-добре сандък за гроб ми направи!…
Познал гласа майсторът, разбутал делиите и що да види- яшмак покривал омайното лице на изгората му, а нозете й – натъкмени в шалвари. Затичал се, хванал юздите на коня, дръпнал Богдана на земята и телата им се слели в едно.Разделили ги с псувни и ритници. Като видели, че всичко е свършено, момата грабнала един балван и го стоварила върху темето си. Строполила се на земята и повече не мръднала. Само от очите и продължавали да се леят бистри сълзи. Изял полагащия му се пердах майсторът, а войската продължила към Искрец да опустошава и плячкосва полските имоти. Скоро на мястото, където се самоубила вярната девойка, изникнала чудо-чешма. С два чучура. А отпред над безводните дула, било изписано:” Тая чешма правил майстор Стефан- 1845. Ковачлъко учил, а чешмата самоук правил с чирако му Илия.” С появяването на чешмата майсторът изчезнал. А от чучурите бликнала чиста като бисер букова вода. Казват, че това били радостните сълзи на двамата влюбени, които се срещнали след смъртта. Тия радостни сълзи и днеска текат. Голяма трябва да е била любовта им, щом тая радост още блика и утолява жаждата човешка… Вдигна старецът гайдата, изду бузи и напълни с въздух обърнатата ярешка кожа. Ручилото рукна, а старческите пръсти заиграха по гайдуницата и немощните гърди с леко хриптене подеха:
“Пътниче, странник, пътниче,
край тая чешма га поспреш,
спомни за майстор Стефана,
спомни за мома Богдана!
Недей да жалиш и плачеш,
недей им душа набедвай,
че двама се либеха ,
либеха верно и силно-
за пример беха у село.
Но ги душмани затриха,
у църна ги земля зариха.
А че пак се двама найдели,
мъка и радост излели
от двата медни чучура…”
И сега , когато мина край тая чешма, си спомням за дядо Еремия и за ония двама влюбени. И си мисля- колко жилав и мъдър е моят народ, щом и от мъката, и от радостта може да прави такива песни, вечни като водата на двата брезенски чучура!…
