Първият кмет на София и село Брезе – БЪЛГАРСКО НАСЛЕДСТВО

Заключено между дяловете на Понор планина, село Брезе е свидетел на историческите събития по тези земи столетия наред. Дори може би цяло хилядолетие. Въпреки това, малко са потвърдените исторически сведения за това място. Преобладават предимно предания и легенди.

Днес ще ви разкажем за едно от малкото документирани събития за село Брезе. Информация за това почерпихме не откъде да е, а от спомените на Александър Мосолов, първият кмет на София. Той пристига в България с руските войски по време на Освобождението 1877-78 г. и остава до 1883 г., като част от администрацията на императора у нас в следвоенните години. Описва спомените си за този период в ръкописа БЪЛГАРИЯ 1878-83 Спомени, впоследствие преведени от майор Леонид Паспалеев и издадени от печатницата на Военно-изследователския фонд през 1936 г.

Неговото име се свързва и с взривяването на 10 джамии в София, като за предлог използвал гръмотевична буря, по време на която ги премахнал. Идеята да ги взривят при буря била на Алабин. Сякаш самият Господ не искал да стърчат минаретата им в новата българска столица. По този начин целели да тушират евентуални възражения от страна Турция и другите Велики сили.

Следва цитат от спомените на генерал-лейтенант от руската армия Александър Мосолов за преживяванията му в село Брезе.

Брезе (Годечка) бивша
Царибродска околия

Нашето гражданско управление в по-голямата си част се състоеше от военни, които при стълкновението си с живота, а още повече в чужда страна, с нейните своеобразни нрави, взаимоотношения и обичаи, често попадаха в задънена улица.

Към есента в нас изникна един от най-сложните и деликатни въпроси за начина и системата, по която трябва да се събират налозите (данъците). При навлизането на руските войски в българска територия, малко необмислено в манифеста на Главнокомандващия бе обещано, че ще се отменят завинаги всички турски данъци.

Но предвид необходимостта от средства за издръжка на окупационните войски и администрацията, Главното управление реши занапред, до формиране на българското правителство и изработването на новата система за облагане да продължи вземанията, които са правили турците. Тези налози се състояха във вземането на данък в натура, или както се казваше „десятък“ (десетият сноп от полето); „беглик“, десетата овца и „серчим“, десетата коза.

Окръжните управители бяха отрупани с предписания и циркуляри, с които се заповядваше енергично и без отлагане събирането на данъци. В София тези циркуляри бяха обсъждани от комисия, под председателството на Алабин. Тяхното изпълнение беше много трудно. Турците даваха откуп на данъците, а да се прибегнеше до това нещо, това би значило да се загуби популярността и да се настрои цялата страна срещу Освободителите. Ние нямахме специална администрация, която да събира данъците.

В края на краищата все се решение окръжните управители да обикалят селата и да обясняват на селяните, че Руското правителство не може да издържа на своя сметка администрацията в България, и че тези данъци ще бъдат временни, докато българската администрация поеме управлението.

Селяните, щом научиха, че е взето решение да се събират пак отменените данъци, побързаха да укриват реколтата и по разни начини пречеха. Окръжните управители бяха съпровождани от взводове руски драгуни и там където не даваха, вземаше им се насила. Този начин на събирането на данъци, приличаше на екзекуция, правеше тежко впечатление, както на населението, така и на всички нас.

Мен ми беше заповядано да замина в планинското село Брезе, намиращо се на сръбската граница. То се намираше на 65 километра от София зад Брезник. Това живописно село беше разположено на склоновете на един дол. То напомняше нашите кавказки аули. Напуснал София при изгрев слънце, аз пристигнах на пладне в Брезе. Когато достигнах до първото площадче (цялото село беше разположено на стръмни стъпала) аз се спрях и слязох от коня, заедно със съпровождащия ме български преводчик, известният софийски чорбаджия Хаджи Манов. Заповядах на моите драгуни да поотпочинат, докато ги повикам за работа.

Хаджи Манов каза на посрещналите ни българи да повикат кмета. Ние се разположихме под един грамаден столетен дъб. Кметът ни застави да го чакаме цял половин час. Най-после дойде, съпровождан от няколко селяни. Той беше дребен, слабичък старец, с малки хитри очи и представляваше пълна противоположност на придружаващите го съветници, които имаха разбойнически лица. Аз обясних целта на моето идване.
– Освен данъците, аз ще трябва да взема със себе си и пет човека новобранци за новоформираната българска войска.
– Брезе е старо сръбско село. То принадлежи на Сърбия. Руските власти тук нямат работа. Не ще ви дадем нито новобранци, нито данъци.
– Да се съберат старейшините на селото, за да мога да има обясня всичко.
– Добре. Почакайте.

Хаджи Манов започна да ме увещава да се върнем възможно по-скоро. Един от селяните беше го предупредил, че било решено всички да ни избият. Аз не повярвах на думите на Манов, мислейки, че него го е страх, но за всеки случай изпратих го при драгуните, за да ги предупреди да бъдат готови. През това време дойде кметът с около десетина селяни. Аз отново повторих моите искания и предупредих, че ако те не бъдат изпълнени незабавно ще взема кмета със себе си в София и там ще се види дали е той виновен, или не за своето неподчинение.

Още не бях успях да свърша разговора си и видях, че всички селяни, които се бяха събрали на площада се изпокриха. Аз успях да хвана кмета за едната ръка, за да го задържа при себе си, но той легна на земята близо до краката ми. В този момент се чу залп из зад една ограда, намираща се на около 30 крачки далеч от мен. От начало аз изтръпнах от тази изненада, но като чух, че куршумите се забиват в дъба, под който стоях тъкмо под главата ми, аз разбрах, че те наистина искат да ме убият. Наведох се, улових кмета с двете си ръце за дрехата и го изправих пред себе си, във вид на щит. Той започна да вика „мирно“. Изсвириха още един-два куршума. На площада се показаха драгуните с Хаджи Манов. Скочих на коня си и високо извиках на събралите се пак отново селяни:
– Белият руски цар обича българите и затова ги освободи от турците. Но той иска подчинение и на това вас ще ви научат. А сега – обърнах се аз към драгуните – пуснете кмета. Щом той доброволно не се съгласи да дойде с нас в София, нека бъде за това наказан.

Аз заповядах на драгуните да тръгнат по една стръмна пътека, по която можехме да вървим само в колона по един. В револвер в ръка чаках докато и последния драгун не се скри зад завоя и преди да тръгна след колоната извиках:
– Да живее руският цар!
За мое учудване всички селяни изведнъж извикаха:
– Да живее царят!

Няколко минути ние се спускахме по пътеката спокойно, но на един завой започнаха пак да свирят куршуми. Изстрелите се чуваха откъм планинските върхове, където бяха успели да избягат селяни. В продължение на няколко километра път, стрелбата ни съпровождаше, но на голямо разстояние, за щастие без загуби за нас. Само един кон беше леко ранен.

Завърнал се в София, късно вечерта, аз веднага доложих за станалото на Францевич. На следната сутрин Алабин събра съвета, на който ние с Хаджи Манов подробно доложихме за станалото. Алабин се съветваше с присъстващите за мерките, които следва да се вземат. Като най-млад от всички пръв се изказах аз. Аз предложих да се изпрати една пехотна рота в Брезе, за да извърши екзекуции. Кметът да бъде обесен на същия площад, където стреляха по мен. Обесеният да виси до тогава, докато ротата стои в селото и не се изпълнят исканията, които аз бях предявил. С това да се свърши всичко, да не се повдига повече въпрос за стрелбата на българите по руски офицери.

Към моето мнение се присъедини Францевич-Спокойски, обаче, прокурорът не се съгласи с нас. Той смяташе, че военното време е минало и не бива да се беси човек без съд. Нужно е да се извърши официално следствие и да се съдят виновниците. Алабин се съгласи с мнението на прокурора.

В Брезе се изпрати една пехотна рота и един следовател. Аз също отидох там за един ден, за да дам показания на самото място.

През време на следствието се установи, че два дни преди моето първо идване в селото, били дошли в него сръбски агенти. Тези агенти дълго време убеждавали селяните, че те са стари сърби, и че ако това те потвърдят единодушно пред международната комисия по определяне на границите, сръбското правителство ще им опрости данъците и ще им отмени викането на наборите за 15 години.

Делото продължи седем месеца и се свърши с това, че осем души бяха осъдени на заточение в Сибир на различни срокове.

Аз се убедих, че моето предложение бе по-практично и дори по-хуманно, когато видях тези нещастни български селяни, заминаващи към неизвестния за тях Сибир. Присъдата не произведе като че ли голямо впечатление на жителите от Брезе.

Губернатор Алабин ме представи за награждаване с орден Св. Владимир IV степен, за потушаване на бунт без употреба на оръжие. Аз се чувствах доста горд, когато oще като поручик поставих в петлицата червения кръст, върху черно-червената лента, който обикновено се даваше само на щаб офицерите.