Според традиционните народни възгледи небето е отражение на земния живот. Съзерцанието на ясното или облачното, или обсипаното със звезди нощно небе събуждало най-различни чувства, фантастични образи и пораждало философски размисли. Наблюдавайки небесните тела, човек се ориентира за годишните времена, за времето през денонощието, за сезонната си трудова заетост. В съзнанието на хората небето отразява земни събития. П. Лафарг много образно отбелязва, че на небето човек отново разиграва драмите и комедиите от земята.
Според представата на българите до средата на XIX в. небето е твърда кора от седем дипли. То е връшник, който похлупва земята. Смята се, че било направено от някакво вещество (стъкло, пръст, тенекия) или че е опъната биволска кожа, меден ток (меден харман) „риза неткаена“. На най-долната му дипла са слънцето, луната, звездите, които са закачени като кандила. Според други представи само звездите са окачени на небето, а луната и слънцето обикалят свободно, според трети и звездите не са закачени за небето, а обикалят под него. Мястото, където небето и земята се допират, се нарича край-земя, край-свят, усвет и там не може да отиде никой смъртен.
Според някои легенди небето някога било много ниско, достигало се с ръка и тогава господ ходел между хората. Причините то да се вдигне са най-различни. Тъй като било ниско, орачът го пробождал с копралята си, друг, като правил купа сено – с вилата си, жена с хурката си. Небето се вдигнало и като наказание на хората заради грешните им постъпки.
В легенда се разказва, че когато небето било ниско, една жена избърсала детето си с житни класове и посегнала да се отрие о небето. Възмутено, небето се вдигнало нагоре и понесло класовете на житото, което до тогава имало много класове на едно стъбло; в този момент кучето скочило и откъснало половин клас. Затова сега житните класове са така малки като прекъснати и са само по един на стъбло, а хората ядат кучешки късмет.
Особено близка до българската митологема е грузинската. Някога небето било ниско и селяните при работа го закачали с остен или с ръка. Една жена пекла хляб и с него обърсала детето си, с което осквернила хляба и разсърдила бога. Тогава той изпратил гръм и вдигнал небето.
Тези български народни представи за запазили следи от по-стари космогонични митове, които обясняват установяването на сегашния космически ред. Един от широкоразпространените митове е за разделянето на земята и небето, в резултат на което се получава тричленното вертикално устройство на Вселената.
Според представите на много народи земята и небето се мислят за женско и мъжко начало, от чиято връзка се раждат свръхестествени същества и богове. Съединени във вечна прегръдка, те и техните деца били обгърнати в мрак. Затова едно от първите деяния на културния герой е да раздели тази двойка.
Върху представите за космоса се пренася познанието за обществото. Затова взаимоотношенията на космическите елементи и божества се схващат и като актове на съвкупление и размножаване. Тази представа е запазена и в митологемата за брака на небето и земята, срещана в Западна България. Дълго време преди женитбата им било страшна суша, а щом се оженили, завалял дъжд и настъпило голямо плодородие. От връзката им се родила луната. Когато небето се вдигнало високо, бракът му със земята се разтрогнал.
Дъждът и слънчевите лъчи осъществяват връзката между земята и небето и осигуряват плодородието, тъй необходимо за живота. В брамански сватбен ритуал откриваме интересен паралел. Женихът казва на невестата: „Аз съм небе, а ти земя. Стани ми жена“.
Широко разпространено е вярването, че на определен ден (Богоявление, Преображение) небето се отваря и се явява господ. Каквото се пожелае в този момент се сбъдва.
Съществува вярване, че на небето има също такъв свят, както на земята, само че там хората се опасват около шията; на земята, която е на средата на света – около кръста, а под земята в долния свят – през коленете. Тази митологема отразява уподобяване на човека с космическия модел. Поясът като свързващо звено между частите на тялото и между частите на световете отбелязва средното пространство.
Според вярване в Самоковско на небето живеят и „небесни жители“, които са като земните, със същите привички и поведение.
Подобна представа се среща и сред някои сибирски народи, според които на небето живеят хора и богове. Според алтайци хората, които живеят на небето са по-ниски и се опасват около шията, за земните хора те са зли духове и обратно. Под земята живеят хора, които се опасват ниско през коленете, а хората на земята – около кръста. Представа за небесните жители, тенгрии, е характерна за много тюркски народи. Прабългарите почитали обожественото небе, за което съдим по названието за небе и за върховния бог – Тангра, Тенгри. На небето живеят върховните божества – славянският Перун, гръцкият Зевс, староиндийският Индра. Там обитават и християнският бог, и светците. Исус като богочовек е син на небесен отец и земна майка. Според апокрифите бог стои на седмото небе, което се запазило и в представите за седемте дипли на небето. Богомилите твърдели, че господар на небесната твърд, на видимото небе е дяволът и това, което става на небето, отразява онова, което става на земята – вечната борба на доброто и злото.
В народната вяра владетел на небето и гръмотевицата е св. Илия, вероятно наследил древно езическо божество със същата функция. В евразийската и индоевропейската религия бог и небе са неразделни понятия. Небето общува с хората посредством мълнията, едно от най-важните негови свойства.
В народната поезия е разработен мотивът за подялбата на света между отделни светци.
Ка делиа четири светии
ка делиа делба разделиа
разделиа делба на небеси.
Дел се падна на свети Никола:
падна му се по море да оди
да си оди по море, по Дунав,
да си оди гемии да крепи.
Дел се падна на свети Йована:
падна му се кметство, богомолство.
Дел се падна на свети Петър:
падна му се райните ключове,
да стои на райните порти,
да стои рай да си отвара
да отвара и па да затвара.
Дел се падна на свети Илия:
падна му се летни гръмотевици
падна му се летни трескавици
да си лети изпод ясно небе,
да си лети по темни облаци.
Източници
„Българска народна митология“, Иваничка Георгиева