От запад заприиждали железните пълчища на кръстоносците. Френци, шваби, баварци и лотарингци като градоносен облак залели Годечката котловина и навлезли в тъмните недра на Хемус. Тръгнали направо, без път, тежките коне на чуждоземците затънали във въртопите на Брезенската планина. Объркали се рицарите и като не знаели накъде да вървят, взели да грабят бедните колиби на планинците.
Налетели и на богомилския дедец, но старецът не се боял от смъртта и не побягнал пред копията на нашествениците. Нямал нищо в своя дом, освен дъщеря си Гергана, но и за нея не се страхувал. Изправил се пред ниския праг на колибата, поклатил бялата си брада и рекъл на чуждоземния главатар:
– Защо не вървиш натам, закъдето си тръгнал?
– Защото няма кой пътя да ми покаже!
– Има! Моята дъщеря Гергана познава пътеките на планината, както аз познавам брадата си!
Изтръпнал чуждоземецът пред дивната красота на еретичката. Снел шлема си и покорно тръгнал натам, където го повела женската хубост.
– Далеко е Ерусалим и твоят живот е по-къс от пътя до него! – прошепнал старецът. – Ти няма да найдеш Божи гроб, но ще найдеш своя в тая земя, която тъпчеш с мръсните копита на конете си и грабиш с хищните си ръце!…
Все по-нагоре в планината водила Гергана кръстоносците, все по-гъста ставала гората около тях и дивите лозници като примки се увивали около шиите на конете и хората.
– Това не е път! Това е капан! – извикал предводителят на кръстоносците.
– Път е! – засмяла се Гергана. – Но той пуска да минават само тия, които са тръгнали с добро по него. Ти идеш със сила, грабиш и убиваш, затова гората не те пуска да минеш по нейните пътища! Няма да те пусне и да се върнеш!
Изправил се чуждоземецът на зингиите и стрелнал острото си копие в гърдите на дръзката еретичка. Пронизал я точно в сърцето, но тя не паднала и продължила да се смее. Смехът й станал толкова силен, че от него се разлюляла гората и небето се покрило с черни облаци. Рукнал силен дъжд, замятала се желязната лавина на кръстоносците и водата я повлякла надолу по устието на Пробойница. После бурята утихнала и само на мястото, където чуждоземецът пронизал сърцето на Гергана, стърчало забито в земята копие и до него потрепвала на тънките си крачета пъстрокожа сърничка. Тя вдигнала глава към избистрилото се небе, подушила въздуха с плахите си ноздри и избягала в зеления гъстак на гората…