Янина градина

Беше жътва. Моми и невести превиваха кръшни снаги над натежалите от зърно класове, сръчно размахваха ръкойки и ги трупаха на снопи.

По едно време се чу конски тропот. Младите жътварки бързо хвърлиха паламарките и се разбягаха коя накъдето свари. Само една мома не можа навреме да избяга. Това беше Яна — най-хубавата, най-гиздавата в село Бобошево. Тя идваше откъм бистрото кладенче и носеше две тежки стомни студена вода за ожаднелите си дружки.

Като видя турците, тя хвърли стомните и хукна да бяга, но беше вече късно. Видя я един от тях и занемя пред хубостта й. Не се спусна след нея да я догони. Продължаваше да стои, да я гледа като бяга и да се любува на гъвкавия й момински стан. Други двама турци понечиха да се спуснат след нея, но той им направи знак да се откажат. Объркани, двамата се заковаха на място. Види се, бяха негови подчинени щом начаса изпълниха повелята му.

Един ден Яна копаеше в градината си с цветя. В тази добре гледана градинка се кипреха какви ли не цветенца, от хубави, по-хубави. Те сякаш протягаха нежно главици към хубавата си стопанка, за да ги погали. Но сърцето на Яна тръпнеше в неясна тревога при мисълта за грозния поглед на турчина, когото беше срещнала на нивата преди няколко дни. Затова тя копаеше, без да се радва на своите творения като друг път.

Изведнъж нещо изтрополя до дървената портичка на градината. Девойката уплашено вдигна глава. В миг тъмен облак засенчи ясносините й очи. Срещу нея стоеше същият онзи турчин със страшния си сластен поглед. Цветята тъжно сведоха главици. Яна изпищя и побегна. Къщичката им беше в горния край на селото, близо до дъбовата гора. Девойката бягаше в тази посока, но знаеше, че и там не може да се укрие от похитителите си.

Мушна се в гората. Бягаше напосоки, през дупки и трънаци. Храстите изподраха краката й, клоните я шибаха безмилостно през лицето. Горещи сълзи се стичаха по изранените й бузи. Озлобени от неподчинението й, турците настървено бягаха след нея в гъстата гора.

Разбрала, че не може да им убегне, Яна започна да се моли: „Мили Боже, дай ми сили да стегна до височината! Българка съм и такава искам да остана!“

Тичаше девойката през глава и на ум се прощаваше с майка и баща, с мила сестрица и първо либе. Силите започнаха да я напускат. Падаше на земята, кръстеше се с треперещи ръце и пак се надигаше.

С последни сили се закатери по стръмнината. Турците все повече я приближаваха. Девойката все по-горещо молеше Бога да й даде сили да стигне до езерото. И тя успя. Макар и много изморена, Яна се изправи гордо до езерото. Турците също бяха успели да се изкачат на височината. Те видяха, че момата, макар и изподрана, изглежда още по-красива при залез-слънце. Последните лъчи на небесното светило галеха прощално измъченото й лице.

Яна се обърна към турците и викна с гневен глас:

— Проклети да сте навеки, вий жестоки поробители! Гледайте как българка умира, но вярата си не менява!

После бързо се хвърли в ледената прегръдка на езерото.

Окаменели пред тази страшна и красива гледка, турците не успяха да попречат на Яна да умре като истинска българка.

Минаха години. Водите на високите планински езера се отточиха, а земята се вдлъбна навътре. Хората започнаха да наричат това място „Янина градина“ А там, където капаха сълзите на момата, започна да извира чиста вода студена. Над нея изкусни майстори-дюлгери съградиха чешма белокаменна. Който мине от тук студена водица да пийне и мълком българката Яна да спомене.

Източник: “Крилатото момче”, Жечка Горчева

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *