На 1 юний 1913 година Велико Търново изпита ужасите на едно страшно землетресение. За миг цялото население бе обзето от неописуема паника и стихийно потегли вън от града, за да намери спасение и гаранция поне на своя живот. Оттук, приютен в своите скромни бараки, разслани надлъж и нашир по Марино поле и другаде, то поглеждаше с надеждата, пак да възстанови преждното положение.
Надеждите им се оправдаха. След месец, два, след година, две, постепенно всички пострадали къщи, обществени зднания и пр. бяха реставрирани…
Така лаконично общински вестник „Велико Търново” от 15 август 1932 г. резюмира едно от най-страшните природни бедствия, сполетели Велико Търново и региона през първата половина на миналия век.
Опустошителните трусове ненадейно връхлетели старата столица в един от най-приятните и дългоочаквани моменти. В съботния ден на 1 юни около 11 ч. 28 мин. преди обяд повечето изкусни търновски домакини бързали с приготвянето на последните кулинарни изкушения, с които да зарадват и изненадат близките си. В стари спомени например четем, че жителката Невяна Стефанова от Асенова махала се суетяла около печката, за „да сътвори” нетрадиционното за нашия край, пък и за България в онези години, пиле по пекински. Изведнъж над притихналото и смрачено от гъсти облаци небе се чуло злокобно бучене. В течение на 17-20 секунди, след три отвесни труса, градът се преърнал в развалини. Рухнали къщи, дюкяни, училища, църкви и други обществени постройки – така изглеждала старопрестолнината в оня трагичен миг. Жителите на града се сковали от ужас. Описанията на преживелите кошмара са повече от красноречиви:
„Изведнъж оглушителен трясък, придружен от силен тръс, докарва в изумление всеки обитател на място. Диви, несвързани викове и имена на близки се носят всред безпорядъчно бягащата тълпа. Всеки търси своите, без да е в състояние да ги види, ако и да са до самия него. Трусът е вече престанал, но никакво опомняне. Улиците са пълни с народ, който бяга в суматохата”. Черните краски се допълват от друг очевидец: …Зад мен също трясък – старите останки на Хисаря, заедно с Балдуиновата кула, летят със страшен устрем към реката. Отпреде ми градската баня „Радецки” полусъборена. Жените, които се къпеха в банята излизат през прозорците и тичат обезумели от ужас, населението бяга към Марно поле и градът опустява.”
В резултат на трусовете всички масивни сгради били силно пропукани, а горните части на стените им, особено подтаванните – разрушени. Историческите църкви „Св. Св. Петър и Павел”, „Св. 40 мъченици”, „Св. Димитър Солунски”, „Успение пресвета Богородица” се превърнали в развалини. В различна степен били повредени строените от Кольо Фичето църкви „Св. Константин и Елена”, „Св. Никола”, „Св. Св. Кирил и Методий”, „Св. Спас”, а катедралният храм „Рождество Богородично” бил сравнен със земята. Множество административни и жилищни сгради станали необитаеми.
„Сълзи в очите предизвикват съборената нова библиотечна сграда на читалище „Надежда”, откъсналите се канари откъм реката между двата тунела, полетели заедно с къщите в реката, пропуканото и с нацепени стени Общинско управление, Търновските казарми, пощата, банката. Тези оживени до миг постройки станаха негодни, мъртви..”
, четем в спомените на покрусените от ужасната гледка съвременници.
Едни от най-катастрофалните обаче били пораженията на и в мъжката гимназия „Св. Кирил”, която тогава е служила за лазарет. Под руините й останали десетки войници, ранени в Балканските войни. За страшната картина на разрушения град свидетелства точният и в същото време емоционален разказ на очевидец:
„Страхотно се е сгърчила наземи светинята на тържествата – църквата „Св. Димитър”. Старата митрополия с църквата „Св. Петър и Павел” отдалеч е неузнаваема. „Св. 40 мъченици”, тая седемвековна сграда, страшно зее в обезобразен вид… Хвърлете общ поглед на Асенова махала – тук цели къщи са паднали на място, похлупени от разхвърлян покрив, под който лежат още неизринати жертви! Страшно… Глухо, ни жива душа. Рушение, рушение и рушение… Невидимата ръка е докоснала и най-малкото човешко гнездо. Тягостно … Пред вас е Мъжката гимназия. Напразно търсите предишната импозантност – едната й част и дясното крило са рухнали. На един от прозорците на лявото крило висят навързани един с друг пояси, по които са се спускали бягащите в паника ранени войници. Колко и как са се спасили? Не знам! Но из руините още се чуват гласове на живи заровени…”
В периода от 1 до 13 юни денем и нощем в старата столица били регистрирани 79 труса с различен интензитет. В резултат на тяхного доразрушително действие селището станало необитаемо. Съсипаните от природното бедствие търновци били принудени да се разпръснат по различни места извън града – Марино поле, лозята, най-близките околни хълмове. За трагедията, сполетяла предшествениците ни, свидетелстват и данните в регистъра на актовете за смърт от 1913 година. Според тях. на 1 юни в 11 ч. 30 минути умират 20 души, а един издъхва в 14 часа. Броят на ранените и починалите след това не може да се установи.
Животът в столицата на Асеневци се превърнал в истински кошмар, но след първоначалния ужас и паника градът започнал да организира новия си начин на живот. Местната власт предприела редица мерки за нормализиране на обстановката и излизане от критичната ситуация. До Градската градина била построена дъсчена барака, в която се настанило общинското управление. То подготвило документи за регулиране временния живот на града. Били направени списъци на пострадалите по различни категории, издавали се уверения за безплатно пътуване по железниците. За да се облекчи страданието на населението, а и за да се спаси от гладна смърт, бил доставян хляб главно от Русе, Плевен и Шумен. Той се раздавал публично по предварително изготвен списък. Всяка сутрин на по-личните места приготвяли чай в големи казани и го разнасяли на всички пострадали семейства. Писмата и телеграмите се връчвали на определени сборни пунктове, на които раздавачът извиквал името на всеки получател. Самата телеграфопощенска станция „се приютила” в бюфета на Градската градина. На Марино поле пък били построени бараки, в които се настанили 793 души, останали без подслон. И тук възникнал сериозен проблем, хвърлящ светлина върху моралния облик на известна част от търновското гражданство. Оказало се, че във временните постройки, предвидени за бедните семейства, останали без дом, се приютяват и хора, разполагащи с достатъчно лични средства за устройване на бита си. Тези случки хвърлили сянка върху картината на проявеното състрадание, съпричастност и взаимопомощ между бедстващите.
Освен общинският съвет, под председателството на митрополит Антим в града действал и Общограждански комитет за подпомагане на пострадалите, който направил немалко за оцеляването на изпадналите в беда жители.
В нещастието си великотърновци не останали сами. Почти непосредствено след земетресението започнали да пристигат и първите помощи. Старостоличани били подпомогнати от Комитета за издържане на Търновската болница в София, Централната европейска консистория, женското дружество „Майчина любов” – Кюстендил, много частни лица, сред които живеещият във Виена Евстати Паница и много други.
В този трагичен момент болярите се уповавали и на вярата си в Бога. Местните свещеници извършвали ежедневни служби в специално направена в средата на Марино поле землянка.
Въпреки че според очевидец след 1 юни 1913 г. „Търново в тоя си вид е погребан, за него ще се говори като за мъртвец”, старостоличани положили усилия не само да заличат щетите от пагубното земетресение, но и през следващите три десетилетия да придадат европейски облик на най-българския град.
Дора Недева
