Угрин и Меруда – легенда за в. Безбог

Угрин изкачи стръмния склон и се спря да почине. Изправи се, сложи длан на хълбок, с другата свали калпак и обърса потното си чело. Погледът му се плъзна към селището, скътано като в люлка между три върха.

… Висока е планината, тучни са пасбищата й, бистри са езерата й, реките скачат като живи по камъните — ту пеят весело, ту реват сърдито. Долу, в низината, се люлеят златни ниви, скоро хамбарите ще запращят от едро зърно. Високи и стройни растат хората, каляват се по стръмни пътеки, борят се с мечки стръвници и вълци. Суров е животът им, ала е и красив. Нима не достига зърно и дивеч, вода и прохлада?…

Само да не беше това зло!

Посели се на най-високия връх зъл бог и отрови живота на хората. В оброк му даваха тлъсти агнета, едро зърно и пъстърва. Но богът беше ненаситен. Пожела всяка година да му принасят в жертва най-хубавата мома. И ставаше все по-кръвожаден, не се знаеше какво още може да поиска…

Тежък стана животът, лоши мисли се вселиха в сърцата на людете. Тайно от другите всеки нощем принасяше скъпи жертви на бога-заповедник, дано някак се откупи от него.

Угрин не е виждал никога бога, макар да живее вече половин век. Казват, ликът му бил като тъмен облак, снагата му — черна мъгла, а очите мълнии. Погледне ли те, свършено е с тебе. Щом по билото на високия връх полазят мъгли и засвяткат мълнии, всеки пада по очи и лежи, докато отмине страшната буря, защото знае, че богът е разгневен и иска нови жертви.

Черни почерняха хората от страх и мъка, а Перун ставаше все по-зъл, пращаше гръмове и мълнии, вихри и лавини. Народът оголя, одрипавя; та кому се работеше, когато знаеше, че няма да се радва на плода на своя труд! Пък и живот ли е това над главата ти да виене непрестанно страх от наказание!

Само Угрин още вървеше с изправена глава, само той не искаше да наведе очи пред бога. Вожд е, ако може да се нарече вожд оня, който води стадо от мърши..

Ако беше само до бога, Угрин никога нямаше да наведе глава: колко пъти вече се е осмелявал да погледне към върха, когато там вилнее разгневеният бог. И нищо не го срази, не изгори очите му. Друга е грижата на Угрин сега. Поел е днес трудния път към върха да намери най-сетне Перун, с очи да го погледне, да му каже, каквото е намислил, пък или да се мре, или някак да се оправи животът! За цяло племе мисли Угрин, не само за себе си — хора са това!

Растеше в Угриновото племе мома-красавица. Растеше без баща, че падна той в бой с вражи племена. Гледа я грижовната майка и вместо да й се радва, ката вечер проливаше горещи сълзи над постелята й. Знаеше се: скоро ще я изведат при свещения дъб да я принесат в жертва на злия бог. На нея щеше да падне изборът му, защото нямаше по-голяма красавица из всички колиби.

Приказва вече нещастната майка-вдовица с Угрин, помоли го да стори добро, да отведе Меруда далече-далече в долината и там да я задоми за когото и да е, само да я спаси от жертвения дръвник! Угрин разбираше майчината мъка, ала не можеше да изпълни молбата й: ако е тъй, всеки ще отвежда женската си челят в долините. А какво ще стане с ония, които остават тук? И рече:

— Кротувай! Нямаме ние моми за далечен път, нито за жертва. С бога трябва да се разберем: ако взема, да взема каквото ражда земята и да остави на мира челядта ни!

Рече това Угрин и вече не можеше да се откаже от думата си.

Сиротата му повярва, ала можеше ли и да бъде спокойна? Бог е това, не е шега. И залиня горката майка, а момата — тича, весели се, нищо не подозира. И ето — вчера стареят се отбил при майката и казал да се подготви, че днес, в деня па Перун, ще принесат в жертва Меруда. Не посмяло кучето проклето да каже на Угрин, както му е редът. За какво е вожд Угрин, дали само във време па бран?

Потърси Угрин, лют като вихър, старея, ала не го намери, скрил се беше. Знаеше, че Угрин е наместо баща на Меруда — с баща й на времето заедно бяха отраснали, заедно бяха гонили вълци из улиците на селището нощем след седенки. Угрин му и затвори очите, когато го намери след боя още жив. Корун помоли да го повдигнат, изправи се в ръцете на Угрин, огледа планината, въздъхна тежко, па рече:

— Прощавайте, планини мои, дето съм ви тъпкал тревата и пил водата! Ходете на воля вие, вълци и мечки-стръвници — отива си Корун Таталия!
Ей какъв човек беше. Как Угрин ще го забрави, как ще склони единствената му щерка да бъде затрита?

Вчера старците дойдоха да молят Угрин да мирува, да не гневи бога. Не щеш ли, вечерта се изви страшна буря, заечаха гръмотевици, засвяткаха мълнии, сякаш богът препускаше каруца със сто впряга. Запращяха мури и букове, легнаха на земята вековни борове. Придойде и Дисилица, отмъкна стада и посеви. Излязоха тази сутрин хората да видят опустошените пасбища и нивя, издавената в тинята стока. Застена цялото племе. Богът беше страшно разгневен, разгневили го бяха Угрин и Мерудината майка и старците ги проклеха.

— Ако трябва богът да наказва, да накаже мене! — сопна се Угрин. — Аз съм прегрешил, мене да съди!

Не му откликнаха, ала и той разбираше: всяка беда има причина и виновник. Щом живеят наедно, ще делят всичко по равно…

Такива мисли бореха вожда, докато почиваше на хълма. Както мислеше, наведе угрижен очи и съгледа мечи стъпки — големи и малки. Дълбока бе дирята на голямата мечка, носила е нещо на гръб. Какво друго освен лов — значи е стръвница. Не му бе на Угрин до среща с мечка, ала и друга мисъл му мина през ума: след снощната хала дълго време ще трябва да ще изхранват с лов. Не е зле днес, в празника на Перун, да свали мечка – ще отърве стадата от стръвница, пък и ще се отложи за ден-два неволята.

Угрин не се боеше от мечки. Лошото е, мислеше той, дето тази е майка — такава е опасна, брани люто чедата си. Но се реши, отпаса от кръста си парче кожа и уви лявата си ръка до лакът, взе една вършина и сви накъм мечата дупка. Познава той всяка пътечка тук, виждал е дупката в скалата и неведнъж е мислил, че там има меча бърлога. Още не приближил, чу се ръмжене. И преди да хвърли вършината, от която не стана нужда, мечката се показа от дупката, изрева, направи още крачка и се изправи готова да нападне. Угрин постоя неподвижно, па сви глава в рамене, пристъпи, подразни звяра да отвори уста и пъхна лява ръка в нея, а с дясната заби до дъно ножа в меките космати гърди, право там, където още баща му го бе учил. Мечката се олюля, не успя дори да изреве, само жално изръмжа като кутре, падна и се укроти.

Докато изтриваше ножа си в храстите, Угрин обмисляше: да подмами ли малките мечета — тях може и живи да хване. Но махна с ръка, обви отново парчето кожа около кръста си, изтри с калпак потта от лицето си и пое нагоре.

Слънцето вече се бе издигнало високо. Угрин излезе на открита поляна, от която се виждаше селището и целият изминат от него тази сутрин път, погледна и нещо го преряза като с нож: нагоре, право към свещения дъб, пълзеше голямо множество.

Повели са Меруда!

Вождът забрави всичко и хукна надолу. Дума е дал на Мерудината майка той и ще я удържи, ако ще би себе си да принесе в жертва!

Спря, когато се намери до жертвения пън. Облегна се на дъба, задиша дълбоко, за да се успокои — да не личи, че е тичал. Не прилича на вожд да се явява пред хората си такъв, не бива да помислят, че разумът му е замъглен от умора.

Докато се покаже първият човек, Угрин вече си отдъхна, очите му се избистриха, ръката му стисна твърдо меча на пояса. Такъв го видяха и първите старци, които водеха нагоре момата. Сподиряше ги плачът на Мерудината майка, ала нея Угрин не успя да види. Само Меруда вървеше с изправена глава, размахала свободно ръце — защо ли не бяха ги вързали, както обикновено правеха? Спря вождът очи на нея и не можа да ги откъсне: знаеше я от дете, а сега му се видя нова и сякаш непозната. Върви и не мига — ни плач, ни стон. Лека като дива коза, твърда като скала. И такава мома, дето се ражда веднъж на сто години, трябва да сложи врат на дънера! Жертвен нож да пререже жилите, в които тече кръвта на Корун! „Цяла се е метнала на него!“ — помисли Угрин, отлепи гръб от свещения дъб и застана пред хората.

– Е – обърна се той към старея — измисли го, реши и си готов да го извършиш. Няма ли насита тоя бог, питам те аз!

Стареят вдигна ръце като за проклятие:

Свещеният дъб не е чувал такива слова, откак е поникнал на тази планина.

Веждите на стареца се движеха непрестанно, ала лицето му, като ощавена заешка кожа, не помръдваше. Толкова стар бе този човек, че бе загубил човешкия си лик.

– Дошло е време да ги чуе! — отвърна дръзко Угрин. — Дошло е време да престанем, чули- недочули, сляпо да изпълняваме всяка повеля на бога. Изражда се вече нашето племе, че бог Перун поразява с мълнии и гръм най-добрите ни юнаци, праща да ги душат из дебрите юди и върколаци, а най-хубавите си моми ние сами му принасяме в жертва. Скоро между нас ще останат не мъже, а баби, годни само да треперят от гнева на бога. Аз питам: защо?

И обърна се тогава Угрин към младите момци, връстници на Меруда, които надигаха глави един през друг, смаяни от словата на вожда, очаквайки да чуят какво ще кажат старците.

– Побой се от бога, Угрине, ако не заради себе си, поне заради злочестото си племе! — протегна трепереща десница стареят. — Ти, виждам, си несвой. Зъл дух се е поселил в сърцето ти, подсторва те да навлечеш още по-голяма беда на племето, не стига ни снощната!

– Какво по-страшно от това със свои ръце да принасяме в жертва децата си? — пресече думата му Угрин. — Махни се от пътя ми, старче! С тебе аз няма да се разправям. Сами сме те избирали, сами сме ти дали жертвения нож, а речем ли — сами ще те изгоним. Бога искам да видя аз, с него искам да говоря!

– Побой се, Угрине! — пак изпищя с тъничко гласче стареят.

Думите му стигнаха до младите, по някои лица се появи усмивка.

– И боя се! — пак подзе Угрин. — Боя се, колкото мога и колкото трябва. Дарил ме е бог, не зная кой, навярно не онзи, който живее на този връх, дарил ме е с разум и мъжко сърце. Защо ми са те, ако трябва да търпя и да мълча? Нека ме порази Перун с гръм и мълнии — не мога! Докато тупти в гърдите ми туй сърце, докато пращи от сила ей тази десница и докато в нея има нож, ще говоря, каквото мисля, и ще правя, каквото съм казал!

Старците зароптаха високо: полудял ли е Угрин? Ако трябва, нека го свържат и да запушат устата му с кърпа, за да не гневи бога и да не навлича беди на цялото племе!

Ала родил ли се е този, който ще се приближи до Угрин в такъв миг! Че кой не познава волята му, юмруците му, мишците му? Веднъж ли с мечки се е преборвал, веднъж ли е натъркалвал по десетина души в празнични борби? Не току-тъй има дума, че бил закърмен със самодивско мляко в планината.

Угрин дори и не погледна старците, изви глава нагоре, към най-високия връх и гласът му проехтя като гръмотевица:

– Къде си, боже на боговете, ти, който обитаваш най-високия връх и който никога не си явил лице пред нас? Години наред те храним с тлъсти агнета, прясна пъстърва и едро жито, нима не заслужихме поне веднъж да ни се покажеш? Вести се днес, боже, пред нашия съд — ние искаме да знаем с какво право обсебваш всичко, което хубавицата Лада и плодовитата Жива ни отреждат! Кажи ни защо обричаш на израждане и смърт нашия род!

Едър и снажен като същи бог беше Угрин. Хората гледаха как вятърът развява прошарената му коса, че бе снел калпак да не гневи напразно бога, и в сърцата им заигра гордост – ето какъв човек живее между тях!

– Ако си справедлив — продължи Угрин — както ни учат, ще разбереш какво искаме от тебе. Яви се, макар с мълния и гръм, нека те видим и нека знаем за кого работим и за кого мрем!

– Нямаш право да завличаш в пропастта и другите! — отново изпищя стареят, ала гласът му излизаше треперлив, беззъбата му уста фъфлеше и никой не можа да разбере думите му.

– Чуйте ме, млади момци, и вие, юнаци в години! — обърна се Угрин към племето. — Чуйте ме и добре разсъдете: не е ли дошло време да премерим силите си с този бог, който забрави всяка милост? Той и без това ни мори с гръм и мълнии, и без това иска от нас жертвени клади, какво повече ще ни стори? Ще ни измори до крак? Ала кой тогава ще пълни жертвениците му с приношения? Аз казвам: яви се, боже, Угрин те призовава на съд! И не вини другите заради мене! Не наказвай жени и деца, когато мъж те вика като мъж да премериш силите си с него! Ти имаш гръм и мълнии, а аз не се боя от тебе, защото няма власт над онази глава, която е решила да каже истината!

Всички стояха вкаменени, онемели от страх и ужас. Такива слова никой не можеше и да помисли, камо ли да ги изкаже. Притихна и стареят, само устните му трепереха като от треска. И в миг всички обърнаха очи към високия връх — няма ли да се покаже там богът-мълниеносец, няма ли да изтрещи и да порази намясто човека, който бе се осмелил да излезе насреща му!

– Онзи, който иска да властвува над хората, трябва да бъде благ и справедлив — не спираше Угрин. — Защото от злото се ражда само зло, а със зло не може да се живее на този свят. Животът блика от доброто. И слънцето с добро ни праща лъчите си, от които зреят житата и сочните плодове; и земята с добро ни дава силата си, кърми с любов заритото в нея семе; и плодородната Жива с обич ни дава благодатта си; и прекрасната Лада освежава с дъжд и роса земята ни. Само ти, Перуне, единствен сееш зло! Боиш се да ни покажеш лицето си, обвиваш се в мъгли и облаци, богуваш с нечовешки наказания! Боже на боговете, ти си неправ! Аз, Угрин, човек като всички хора, по-слаб от тебе и по-добър от тебе, ти казвам това! Порази ме, ако греша!

След тия думи старците очакваха гръм и мълнии, ала в очите на младите святкаха искри. Та ето какъв бил техният водител!

Води ни! — изведнъж екна дружен вик и всички се устремиха след Угрин нагоре към върха.

И стана чудо. Не блеснаха мълнии, не затрещяха гръмотевици. От върха се спусна само сива и гъста мъгла. Разтрепераха се старците и жените, наведоха очи мъжете. Само Угрин остана с изправена глава, поглеждаше ту мъглата, която лазеше надолу, ту младежите, сякаш им казваше: „Какво, изплашихте ли се? Не е по-страшно от смъртта! Та всеки е роден да умре. Ден по-рано, ден по-късно — от мечка или от глад, от лавина или от гръм — не е ли все едно?“

— Бъдете мъже, деца мои! — извика Угрин. Мъглата обви с бели кълба всички наоколо, сякаш искаше да попречи на хорските очи да видят онова, което имаше да става.

Редиците на старците и жените се огънаха, но от мъжете никой не мръдна. В сърцата си всички бяха приели смъртта като облекчение, а наказанието на бога — като заслуга.

Тресна гръм. Един единствен.

Когато мъглите се вдигнаха, учудените очи на хората гледаха и не можеха да повярват. Пред тях лежеше повален в тревата старият свещен дъб, а от жертвения пън нямаше и помен. На неговото място стоеше хубавицата Меруда, жива и здрава, а зад нея се усмихваше снажният водител на племето.

– Вървете, хора, да се приберем в колибите си! — рече Угрин. — Ние излязохме по-силни, защото сме много и защото сме прави. Отсега нататък ще живеем в мир и без страх.

– Отсега ще живеем без бог! — пое радостно множеството.

Преди да свият обратно към изоставените колиби на селището, момците отидоха да вдигнат убитата мечка, за да я свалят долу и да отпразнуват първия ден на освобождението си.

В памет на този ден нарекоха върха, където по-рано се издигаше свещеният дъб, Бесбог. За да се помни винаги бесния бог. Така се нарича той и до днес.

Факти от Уикипедия

Безбог или Бесбог е гранитен връх в Пирин, разположен на Полежанското странично било. Висок е 2645 метра. Намира се на разклонение на полежанското било, което се отделя от Полежан и се разкланя още веднъж от самия връх Безбог. Склоновете му към Полежан и заравнението при Полежан-поляна са каменисти. На изток започва покрития с клек Безбожкият рид. Той обгръща скътаните под него Безбожки езера. През този рид преминава пътеката от хижа Безбог за Поповото езеро (през т. нар. „Малка душевадка“). На север от Безбог започва къс рид с тревисто-каменисти склоновете във високите части и гъст клек в района на по-ниския връх Безбожка тумба (2263 метра). Западните склонове на Безбог към Полежанския циркус са скалисти и много стръмни, на места отвесни.

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *