До небето, горе в скалите,
дето гнездят само орлите,
с рожбица си Тинка отиде
и само майския изгрев я видя.
“Тинке, що си тука решила?
Каква тебе докара те сила?
Над този камънак да стоиш
и кървави сълзи да рониш?
Плачът ти къпе момченце,
красиво като сърненце.”
“Ти изгревко, си много далече,
но само ти, друг нямада знае
как слагам на живота си края,
как рожбицата сама съм убила,
от таз скала върла хвърлила,
а след молитва Бог да ми прости
и камънакът и мен да потроши.
За стореното тръгвам към ада.
Там да ври в катрана
и на заптието се пада,
дето оплю ме зверски насила
и от него това съм детенце родила.
Виж как умираме без поп и опело,
но турско копеле няма да има в село…”
Високо, високо от висините
тази смърт издали орлите.
от черна мъка почернели селата,
но в Родопите паметник е още скалата.
