Свещеното почитане на водните стихии

Още от дълбока древност нашите предци са установили, че водата е необходима за съществуването на живота – всичко би могло да погине без наличието на вода. Освен че приемането й поддържало хората, животните и растенията живи, тя била необходима и за телесната чистота. Тези закономерности са способствали за осмислянето на божествения характер на водата и поставянето на тази природна сила на твърде висока позиция в езическия светоглед. Старите български традиции доказват това, тъй като на повечето празници водата се поставя на първо място и с нейна помощ се извършват много обреди.

Според представите на нашите древни предци водата била три пъти повече от земята и се намирала както в недрата на земята и върху нея, така и цялата суша била заобиколена от едно огромно море. За изворите, които се намират в планините, се смятало, че били обитавани от самодиви и затова било забранено от тях да се взема вода през нощта, тъй като престъпилият наредбата щял да понесе гнева на пазителките. Подобна картина се рисувала и по отношение на реките – те също били обитавани от самодиви и затова нощно време трябвало да се избягват, но ако все пак се налагало преминаването им, то трябвало да стане в пълно мълчание. Освен самодиви в по-дълбоките места (вировете) на реките се смятало, че живеят други лоши дихания. Всяка година през пролетта се извършвало жертвоприношение на всяка река, за да бъде умилостивена и да не отнема живота на хора и добитък. Страхопочитанието от митичните стопани на реките изглежда е установило забраната в реките да се изхвърлят нечистотии.

Езическите обреди на някои празници като Еньовден, Цветница, Герман, Бабинден и др. се извършвали задъжително край река, като същото се отнасяло и до лекуването чрез поливане на вода – т.нар. поливки. Вярвало се е, че вещерите и вещиците придобивали свръхестествени сили в резултат на сношението си през нощта с нечисти дихания, обитаващи реките. Представата за очистващата тялото и духа функция на водата се е запечатала в представата, че нещастието, което грозяло къщата при установяване на недевствена мома след сватба, е могло да бъде предотвратено, само ако булката се изкъпела на реката (та макар и през зимата, когато бил периодът на сватбите). Както изворите и реките, така и езерата се смятали за владения на самодивите, но освен това там живеели и халите, и змейовете, затова пристъпянето към тези места се свързвало винаги с навличането на големи беди. Според поверията на нашите предци в морето – най-голямото водно пространство – живеела морска змеица, която била красива като Денницата (Венера) и майка на всички болести. Изглежда твърде вероятно някога тя да се е смятала и за майка на всички самодиви и да е имала общ произход или да е била единосъщна със змията, която ограждала според митологията целия свят. В моретата още живеели хали и вихри, които бунтували водата и ветровете и потопявали корабите и лодките.

Забележително е, че според народното схващане удавниците били носители на лоши дихания и затова те не се погребвали в общите гробища и не се извършвали обреди в тяхна памет, а вместо това се заравяли в непосредствена близост до лобното им място. За разлика от водите, които се намират под, върху и около земята, за тези, които идват от небето, се смятало, че имали друга природа и били подчинени на друга божествена сила.

За дълбокото почитане у българите на божество (или божества), което било повелител на водните стихии, говори тържественото отбелязване на празника Никулден. На първо място следи от някогашната езическо богопочитане се забелязва в народната представа за св. Никола като юнак с криле (!), който имал власт над реките, моретата и морските ветрове и помагал на корабите да достигнат невредими до сушата. Трудно е да се посочки кога се е чествало езическото божество, тъй като датата 6 декември е взета от житието на св. Никола и със сигурност не отговаря на някогашния езически празник по време, но е твърде възможно това да е ставало в началото на пролетта. В повечето действия на Никулден могат да се забележат стари езически практики, които превръщат празника в уникално явление, характерно днес само за българското землище. Отличителни белези на отбелязването на Никулден е приготвянето на жертвени храни, прикадяването им, изпълнението на свещени песни и спазването на определени обичаи.

За жертвоприношението като дар на божеството на водните стихии повсеместно се използвал шаран, който (според меродавните представи за жертвоприношенията) трябвало да бъде жив и да бъде умъртвен чрез проливане на кръв, но в някои случаи се използвала и осолена риба. Преди да се изпече шаранът се пълнел с булгур (или ориз), сушено грозде и орехи и се поставял под връшника цял. В недалечното минало вместо печен шаран е била много по-разпространена традицията да се приготвя рибник, който представлявал хляб в продълговата форма и специлна украса, а в сърцевината му се съдържал шаран. Сред жертвените храни освен риба или рибник се нареждали и свещени хлябове, които имали кръгла форма и разнообразни шарки и най-често се наричали боговица. Преди да се седне на трапезата жертвената храна се прикадявала в съпровод с обредни песни, а трапезата не се вдигала през целия ден. Костите от никулденския шаран не се изхвърляли, а се изгаряли или се закопавали в земята. На този празник всеки стопанин отварял широко портите на къщата си за гости и пътници.

Източници

Древноевропейска Езическа Философия

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *