Свещеникът със зелена дреха

„…от сердци мое написах”

(Поп Пунчо Куздин)

Какво съзнание за себе си и какво достойнство трябва да е отгледал в сърцето си един български свещеник в края на XVIII в., та да нарисува собствения си автопортрет в зелена дреха, с бродерия и шевици, за онова време – атрибут единствено на султана в Османската империя?!… Приведен над книгата, с перо, под чието острие се нижат букви на език почти забравен, също толкова, колкото и народа, който говори на него близо четири века след началото на безпаметство, авторът на средновековните български дамаскини, преписвани и жадно четени от грамотните българи – поп Пунчо Куздин от село Мокреш, Ломско, е поставил автопортрета си, пряко на анонимните дамаскинари по онова време, в началото на съставения от него самия Сборник с религиозни текстове Паисиевата „История…” според както един друг българин – Софроний Врачански, я е преписал от черновата на Хилендарския монах, съдържащ още важни морализаторски текстове, светски материали и истории за царе и светци.

пунчо1Близо 400-те страници на Сборника са изпъстрени с около 55 художествени творби – образа на Божията майка, сцени от живота на апостолите, плетеници и миниатюри в неповтарящи се цветове. И да „облече” Сборника в корици от дърво, подплатени с кафяво-червеникава кожа, подшита по периферията с жълт на цвят метал – със съзнание, че това е ценна книга, която ще се чете дълго и от много хора. Днес Сборникът се съхранява в Народната библиотека и е първата книга, която ще бъде пусната онлайн в европейската дигитална библиотека като дигитално издание. Според Маню Стоянов, завеждащ Старопечатния отдел в Народната библиотека, Сборникът е постижение в създаването на образите, надхвърлящо тези в Лондонското евангелие и Манасиевата летопис.

Много малко знаем за живота на поп Пунчо от село Мокреш, повечето от самия него, написано измежду редовете на Сборника.

„Аз, поп Пунчо, от с. Мокреш, което стои не повече от 15 км от Лом, написах таз история славянобългарска най-вече за кралете и царете… написах тази история и много други сказания преведох. Преведох и пролога царски, заради простите хора. Написах тези слова в село Мокреш, което е във Видинска епархия, понеже бях в Мокреш и моето произхождение е от там… Тогава бях 51-годишен и бях в свещеничеството до тази година.”

„Тази година” е 1796. Макар да няма никъде запазено кръщелно свидетелство, можем да предположим с голяма доза сигурност, че поп Пунчо е роден през 1745 г. В миналото село Мокреш е известно с прозвището „Малкият Париж” поради това, че е било голямо, а жителите му са били образовани и модерно облечени. В Мокреш тогава е имало три големи чифлика и е било значимо за официалната османска власт като стопанска единица, понеже е имало трима представители в гласуването на бюджета на Видинския вилает през 1777 г. – кнез Тодор, кнез Стефо и кнез Джубу.

Според преданието презимето Куздини на рода идва от прякора на съпругата на поп Пунчо – негов верен спътник навсякъде по сватби, кръщенета и погребения, но понеже била много сладокусна, получила прякор „Кузда”. И днес фамилията носи това име.

Поп Пунчо имал солидни познания за онова време, предполага се – придобити в Зографския манастир. В село Мокреш свещеникът построил параклис, където служел, а наред с това е бил учител в Мокрешкото килийно училище, най-добре организираното в Поломието (Ломско), основано през 1776 г. Няколко години по-късно основал килийно училище и в село Вълчедръм. Преданието разказва, че през деня обучавал селските деца, а през нощта пишел дамаскини.

Времената били размирни, Османската империя воюва с Австро-Унгария и Русия. Неговите правнуци имат разказ за принудителното бягство на поп Пунчо от родното си село за повече от десет години след като убива турчин, изнасилил младо момиче. Къде е бил през това време, никой не може да каже със сигурност. Има предположения, че по време на Австро-турската война от 1787-91 г. свещеникът е стигнал до Австрия, понеже само там има Гутенбергова преса и литография, за които поп Пунчо е бил доста осведомен. Известно е, че Йоханес Гутенберг конструира своята механично задвижвана печатна преса още през 1439 г., но чак след петнадесетина години пресата започва масово да се използва за отпечатването на хилядите индулгенции в Католическата църква, а през 1455 г. Гутенберг отпечатва 180 копия на прочутата „42-редова Библия“ на обикновена хартия, известна като Гутенбергова Библия. Литографията навлиза в Османската империя петнадесетина години след завършването на дамаскина (1796 г.), а там поп Пунчо пише: „Сие словеса савакупихъ в единио мест и на печать не поставихъ“. Което ще рече, че той е имал намерение да отпечата своя Сборник, заедно с рисунките, които са неотделима и важна част от ръкописа – затова именно е била необходима Гутенберговата преса. А може би самата война е станала причина книгата да не се отпечата, както и липсата на средства.

Пак в сферата на предположенията, счита се, че поп Пунчо е бил в Сърбия и Русия. Но със сигурност на младини свещеникът е водил доста бурен живот. Отношенията му с местната турска власт не ще да са били мирни, понеже има разкази за това как свещеникът тайно ходел в християнския храм, „преоблечен като богомолка, пребрадена със забрадка, облечена със сукман и превезка, с патерица”. Жителите на село Мокреш и в близките села Дългошевци, Прогорелец са го считали за нещо като покровител на църквите там. Поп Пунчо имал тайно скривалище в дома си, където се усамотявал да пише и рисува. При олтара в мокрешката църква също имало такова скривалище.

пунчо2Поп Пунчо прави препис на Паисиевата история, който включва после в своя Сборник. Всъщност той преписва не оригиналната Паисиева чернова, а преписа на Софроний Врачански, с когото ще да са имали среща, вероятно минал през село Мокреш на път за Румъния. Правят впечатление някои сходства в живота на двамата българи, което дава основание да се предположи голямото влияние на Софроний Врачански върху живота на свещеника от село Мокреш. Известно е, че Софроний се е срещнал с Паисий Хилендарски в Котел през 1765 г., след което е направил първия препис на „История Славянобългарска” и я оставил за общо ползване в църквата в Котел. Самият препис на Паисиевата история на Софроний не е бил едно към едно, дословно от черновата на Хилендарския монах. Известно е също, че Софроний е пътувал до Света гора в периода от 1770 – 1775 г. – тогава поп Пунчо е бил 25-годишен, но не се знае кога е пребивавал в Зографския манастир. Години по-късно – през 1781 г. Софроний направил втори препис, който използвал за лични цели, най-вероятно за да преподава на учениците си българска история. Този препис сега се съхранява в Библиотеката на Румънската академия на науките.

Софроний бил избран за Врачански епископ през 1794 г., две години по-късно свещеникът от село Мокреш завършил своя Сборник – дамаскин. Когато и да е била обаче тази среща между двамата, вероятно тогава са разговаряли за възможностите, които предоставя литографа за отпечатване и тиражиране на собствените им произведения, с тази разлика, че Софроний успял да получи финансова подкрепа от българи, които откупили предварително бройки от бъдещата му печатна книга и се ангажирали с нейното разпространение. Софроний също е писал дамаскини – първият от неговите два видински сборника (1802) има характер на дамаскин и съдържа 79 слова с християнско-поучителен характер. Сборникът на поп Пунчо също съдържа подобни поучителни слова, както и много светски мотиви, което е характерно за по-късно време.

Софроний е автор на „Житие и страдания грешнаго Софрония“, едно забележително произведение, с което той поставя началото на автобиографичния жанр в новобългарската литература. Тя съдържа и автопортрета на Софроний Врачански с одежди на епископ, символ на социалната тежест и значимост на поста, също както и поп Пунчо поставя своя автопортрет в началото на своя Сборник. Софрониевото „Житие” се отклонява твърде много от традиционната житийна форма. В него авторът описва как турците все го преследват и искат да го убият, но българинът все се изплъзва, как се крие от кърджалиите в Черепишкия манастир или в плевенския харем – дела не особено святи за един епископ. Т.е. той описва своите ежедневни човешки страдания в поробената си родина, породени от политическата ситуация. Софроний е автор на „Кириакодромион” (или „Неделник”) – първото печатно произведение на новобългарски език и единственото произведение на Софроний, отпечатано приживе (1803), което съдържа сборник с неделни проповеди на теми морални и ежедневни – какъв трябва да бъде човекът и как да постъпва в различни ситуации, какви трябва да са отношенията в семейството и пр. Софроний прави и много преводи от гръцки език – поучителни текстове, както и пише жития на български светци – това са и темите в дамаскина на поп Пунчо от село Мокреш.

Сборникът съдържа 69 заглавия (глави). В близо 400 страници свещеникът от село Мокреш, освен преписа на Паисиевата история, включва още сказание за св. Иван Рилски, Йоан Златоуст, притчи за Адам и Ева и Йоан Богослов, Слово за Рождество Христово, за св. Пантелеймон, за библейския Йов и за още много други. На заглавната страница е написано обръщение към читателя, в което се казва:

„Кой прочете това свещенное писание предь саборь и добре имь да известить да разумеють и они да прословуть име Божие – защо са глупави люде като овци, кога не имать пастире… А ти, читателю, прочитай и накажи (напъни) – христиани и ти да получиш прощение греховь от милостивого Бога… Но, о, братия мои, возлюблени читатели, не мойте мене грешнаго проклинати, но Бог да наставит братство всем вам. И благасловете ме недостойнаго, понеже не от млого учение написах, ни от млого ортография, но от млого книголюбие и ревност, от сердци мое написах”.

Сборникът е написан на разбираем език, в който лингвистите ще открият тук-таме сръбски думи, и е предназначен за четене и слушане от простите хора. Авторът не е преписвал религиозните и други текстове механично, а си е позволил да наруши стереотипа на буквалния препис на Паисиевата история, включвайки някои чисто житейски съвети – как да се оре и сее земята, как да се улови пчелен рояк, как да се отглежда лозе, как да се отнася мъжът към жена си и децата и пр. Обръщението на Паисий към родоотстъпниците поп Пунчо откроил със специално заглавие, поставено от него – „Ненавистник свои родом”.

В Сборника свещеникът от село Мокреш е включил любопитната „Повесть ради Московского цара Петра, що го нарицают москале Буро”, единствено познат в нашата литература разказ за покръстването на русите. Много силно е авторското присъствие в целия сборник, понеже авторът често говори за себе си. Макар изградена върху древноруския летопис за изпитването на верите от киевския княз Владимир Светославович, повестта е оригинално произведение, в което прозвището на цар Петър – „Буро”, вероятно е творение на самия поп Пунчо. Тя съдържа исторически факти, смесени с авторски разсъждения и политическата позиция на автора – според него русите, като единородни с българите, ще освободят братята си от „проклетите агаряни”.

Повестта е дамаскин и е изградена по правилата на руския фолклор. Разказва се за московския цар Петър, който решил да узнае коя вяра е най-чиста на света, тъй като самият той и народът му не били още покръстени. Царят изпратил пратеници да разберат коя вяра е и най-чиста, и най-хубава и нея да приемат русите, „какво iадене iаде и коiа вера какво се моли богу”. Московските пратеници най-напред посетили Турция, в Анадола, и видели как турците често се мият и кланят, и ядат говеждо и овче месо. Пратениците посетили и цар Константин в Цариград, който не е наречен нито турски, нито гръцки цар. Той ги нагостил богато, а на другия ден присъствали на богослужение, където били затрогнати от молитвата и смирението на Константин: „Господи, спаси людие твое и благослови достояние свое”. Те написали впечатленията си на руския цар и той бил убеден, че на света няма по-чиста и по-хубава от християнската вяра. Цар Петър изпратил други пратеници в Цариград да доведат цар Константин в Москва, който да покръсти руския цар. Но цар Константин отказал и отговорил, че ако руският цар иска да се покръсти, самият той трябва да отиде в Цариград. Това ядосало цар Петър, който тръгнал на война срещу цар Константин с огромна войска. За да предотврати войната, цар Константин обещал да даде своята „мила сестра” за жена на цар Петър, който трябвало да се върне в Русия с войската си. Така и станало. Цар Константин посетил Москва, покръстил Петър и целия руски народ и в негова чест бил изографисан храм.

Поп Пунчо от село Мокреш направил препис на старозаветен апокриф за началото на света и „Слово за лъжливия антихрист, безбожния сатанаил, как го плени архангел Михаил, воевода на всички ангели”. Тази творба изразява богомилски светоглед и не се счита изцяло за българска. Преписът на поп Пунчо спрямо по-ранни преписи показва доста различия, особено края на апокрифа, който почти изгубва връзката си с по-ранния превод.

Освен жития на светци, в Сборника на поп Пунчо се съдържат светски текстове и съобщения за събития, които са се случили по него време – като следното:

„1814 месец Декември 5 день биде освещение храма светаго великомученика Георгия, у село Длагошевци (дн. Замфир). Тогда болгарски владика Паисия изпрати духовника протоигумена поп Доросия Зографца от Света гора и от Зографския манастир „Свети Георги” (български манастири), та освети църквата Длагошевска”.

Самият дамаскин на поп Пунчо е бил многократно преписван. Познат е преписът на даскал Първан от Баня (дн. Николово), Монтанско, от 1847 г., който преписал не само съдържанието, но е прерисувал и рисунките.

Връщаме се пак към автопортрета на поп Пунчо, поставен безпрецедентно от него самия в началото на своя ръкопис. След това свещеникът включил в Сборника още един автопортрет. Бихме могли да бъдем сигурни, че този човек е оставил данни за живота си и в други свои творби, за които знаем, че са съществували от неговите потомци. Сборникът е предаден от правнука на поп Пунчо – Младен, който особено ревностно пазел две книги, едната от които „с дъсчени корици”, цялата в шарки, чертици, резки, точици, изографисани от ръката на автора. Историята е следната: през 1912 г. поп Стефанов от село Лабец няколко пъти посещавал дома на Младен с молба да му предаде ръкописа, докато накрая правнукът вдигнал пушката и го прогонил. Той прогонил и другите учени, които обикаляли селата да търсят стари ръкописи. Малко след това в дома на Младен пристигнали полицаи с насочени пушки срещу него, които му казали: „Или веднага давай книгата, или тръгваш с нея пред нас!”. Така Сборникът попаднал в Народната библиотека. За втората книга обаче нищо повече не се знае.

У сина на Младен имало цяла библиотека с книги от неговия прапрадядо. Той не разбирал ценността на тези ръкописи и те били изоставени на доизживяване на тавана. Децата от махалата обичали да си правят пушкала от хартиените листа, изписани със ситния почерк на поп Пунчо, изографисани с цветни рисунки. Възрастните подлагали страниците в цървулите си през зимата, понеже били здрави и хубави. Малко по малко „хартишляците на дяда попа” отишли за грънците с млякото и другите гозби за полето. „Сума ти работи изпокъсахме – брой нямат… Прости хора. Не знаехме какво унищожаваме. Помня една доста дебела книга. Цялата изписана с мастило. И какви ли не драскулки и рисувалки с червено мастило и всякакви други все хубави бои”…

Друг един наследник разказва за особено ценена във фамилията книга: „Беше гордостта ни и светинята на нашия род. Имаше и думи, които не разбрах. Картини имаше за едната хубост изписани”. Но единствено Сборникът е доживял до наши дни. Като се има предвид неговата ценност, можем само да се догаждаме за уникалността на другите ръкописи на свещеника от село Мокреш, без да знаем кое повече е било ценно в тях – самите ръкописи или многобройните миниатюри…

Раята в Османската империя не е имала право да носи дрехи с червени и зелени цветове, понеже такива обличал единствено султанът. Поп Пунчо от село Мокреш дръзнал да се изрисува в зелена дреха, с бродерия и шевици, такава, каквато тогава не е носел нито един свещеник, а само владетелят. Дали това е знак за достойнството на един роб или съзнание за вътрешна свобода, която никой не може да му отнеме?

Източници

списание Свет, брой 2/2014

Православие.бг

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *