На 6 септември 1916 г. през І-вата световна война за превземането на гр. Добрич – някогашна столица на българското Добротишко царство, неприятелските войски съсредоточават 3 пехотни дивизии – румънска, руска и сърбохърватска, снабдени с артилерия и конни ескадрони. Командваната от подполк. Чолаков дружина е разгърната в отбранителна линия при подстъпите към града в малка низина. Чолаков предлага на командира на полка да разреши оттеглянето на дружината на 200 крачки назад, за да се окопае по-добре и на по-удобно място, с оглед на по-успешна отбрана, при очакваната мощна атака на неприятеля.
Командирът на полка – корав троянец – счита това за грешна отстъпателна маневра, която ще окуражи противника, и я забранява. Тогава подполковник Чолаков издава следната знаменита заповед до ротите:
„Войници, не ни се разреши да се окопаем на по-задна позиция. Направете, прочее, така, че да знаят деца и внуци – ако Добрич падне, паднал е, понеже не е останал жив нито един от защитниците му!”
На 7-ми септември още от зори започва масирана неприятелска атака с артилерийска подготовка по цялата отбранителна линия. Затрещява в отговор и българската артилерия. За почуда на противника, преди да е разгърнал всички части за атака, в устремна атака се вдигат българските полкове: Една бригада от 6-та Бдинска дивизия – 35-ти пех. Врачански и 36-ти пех. Козлодуйски полк, 8-ми приморски Варненски полк, подкрепяни от 2-ри артилерийски полк. Добруджанската степ става арена на кървава нечовешка касапница. Дружината на подполковник Чолаков се оказала в главното направление на противниковия удар в участъка на с. Чакърча срещу с. Ези бей на 5-6 км от Добрич. Чолаков и всички офицери, с извадени саби, повеждат войниците в неравен, кървав бой.
Военният кореспондент тогава Антон Страшимиров описва този славен, но не единствен, войнишки подвиг така:
„Към 10 часа подполковник Чолаков е повален смъртоносно. Командването на дружината поема капитан Георгиев, но и той е убит. Тогава командването поема поручик Дундеков, но и той пада пронизан от вражески къшум. Накрая в дружината остава единствен подпоручик Димитров, но и той пада – последният офицер! Сега войниците се командват сами – верните безименни Врачанци! Така ги сварил подпоручик Таушек, който по жребий бил пратен от 2-ра дружина да командва шепата железни хора…”
По обяд в атака, като вихрушка, се включва предислоцираната след битката при Карапелит І-ва Софийска шопска кавалерийска дивизия на ген. Иван Колев. Тя помита сърбохърватската дивизия, нанесла тежки загуби на 36-ти пех. Козлодуйски полк, която отстъпва в безпорядък. Това окуражава Варненските и Врачански военни части, които минават в решително контранастъпление.
Чуждите дивизии са спрени и отблъснати в дълбочина. Добрич е спасен! Цената са хиляди свидни жертви, обречени на смърт от алчни и безразсъдни монарси.
А ето как сърцеведа Страшимиров описва картината след тази битка в сборника „Червени страници”, издаден през 1917 г.:
„Когато на 7-ми септември след обяд руско-румънските дивизии обърнаха гръб и нашите санитарни команди се пръснаха далеч да вършат своята работа – степта заприлича на лозе, докъдето очи видят. Падналите бяха много – толкова много, че за да се приберат от гробарите до всеки убит войник се забиваше пушката му. И от хилядите възправени пушки степта заприлича на лозе. Това бе най-страшното.
… Тук падна подполковник Чолаков – спре се пред полузаровен окоп един от оцелелите войници. Подполковник Чолаков беше левент мъж от пазвите на Пирин. Той имаше двама синове артилеристи, които в празник не се деляха от него. Весели планинци с покрити от ордени гърди, които дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове!”
И още:
„Ето връщаме се вече в Добрич и спираме пред новата градина на мъртвите. Три дълги редици офицерски гробове и зад тях – стан братски войнишки могили… Тълпим се пред гроба на подполковник Чолаков. Той е от първите погребани. Това е било на утрото след победата. Стекъл се целият спасен град – нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет; и нали Добрич не е паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният… Стоя унесен. Участващите разказват и ме унасят сред плачущи хилядници пред трупа на храбрия пиринец… До мъртвия стои артилерист с мраморно чело- млад войн пред трупа на баща-вожд. Смъртта е велика… А ето ред е – навежда се последният, войнът с мраморното чело. Той прегръща любим баща и бликва болно сподавен стон. Пронизани са хиляди гърди… избухва и глухо ридае народът”.
Подполковник Димитър Чолаков, произведен посмъртно в чин полковник, е първороден син на първородния син Христо на друг първороден син – не по-малко храбър пиринец – Никола Филипов Чолаков (1819-1879). Този Никола Ф. Чолаков в далечната 1838 г. когато Апостола на нашата свобода Васил Левски е прохождал, дръзко „открадва” и така спасява от насилствено потурчване първородната дъщеря на Мехомийския (Разложки) свещеник отец Михаил поп Йосифов – 15-годишната красива девойка Катя – впоследствие баба на Димитър Чолаков.
Полк. Димитър Чолаков, на чието име е кръстено с. Корбул, Силистренско, близо до тогавашното село Кючук Кайнарджа, е роден през 1866 г. в малкото, но много будно в миналото, с. Долно Дрàглище, Разложко в многолюдния гостоприемен дом на дядо си Никола Ф. Чолаков.
След потушаването на Кресненско-Разложкото въстание 1878 г., цялата фамилия на дядо Никола, в чиито три къщи с общ двор се е помещавал и Щабът на въстанието в Разложко – бежанците от Македония се заселват в гр. Златица. Днес можем само да цъкаме с език като гледаме приложената снимка на фамилията на бащата на полк. Д. Чолаков – Христо Н. Чолаков (1842-1913 г.), направена през 1894 г. в гр. Златица. На нея се вижда подпоручик Димитър Чолаков със съпругата си Виктория; до нея дядо Христо с внука си Христо на скута. До тях по-малък брат на Димитър, сестри, зетьове и, сгушени в краката на майките си, орляк деца. И това е фамилията – Христо, Атанас, Георги, Иван, Филип, Илия и 3 задомени дъщери Мария, Магда, Цена – на стария комита Никола Филипов Чолаков (1819-1879). Първородната му дъщеря Антонина (Тона) – 20 годишна – става жертва на турския произвол през 1864 г., завършил трагично и за турчина насилник и за невинната жертва. Силата и несломимият дух на българската народност са въплътени в тези многолюдни семейства, в които децата са възпитавани в труд, упорство и християнски добродетели.
Полк. Д. Чолаков като юноша мечтае за учителско поприще. Насърчават го грамотни роднини и от бащиния, и от майчиния му род – Чолакови и Панджерови. Учи 2 години в килийното училище в с. Долно Дрàглище. След 1878 г. в гр. Златица. През 1881-1883 г. завършва класното училище в Цариброд, където чичо му – поборника Георги Николов Чолаков (1853-1919), е учител. После педагогически курсове във Враца и Кюстендил, и за кратко е учител. Но през 1887 г. постъпва юнкер във Военното училище и с ХІ випуск 1889 г. в чин подпоручик постъпва на служба в 13 пехотен Рилски полк гр. Кюстендил.
Там се жени за учителката Виктория Хаджиилиева от гр. Прилеп. Раждат им се в последствие 4 деца – синове Христо и Петър, и дъщери Надежда и Цветанка. Следва успешна военна кариера в армията. Завършва с отличен успех Висша офицерска школа 1896 г. В 1900 г. с чин капитан е ротен командир в І-ви резервен полк в гр. Брезник, началник на пограничен участък Цариброд – връх Патарица с щаб в гр. Трън. 1905 г. е ротен командир в 18 пехотен Етърски полк гр. Велико Търново. В 1912 г., произведен в чин майор и командир на 4-та дружина от 18 пехотен Етърски полк, участва в Балканската война. В стихията на боевете е при настъплението на ІІІ-та Българска армия от границата в посока Лозенград, Бунар Хисар, Чаталджа, ез. Деркос. За проявена храброст е награден с Орден за храброст ІV ст. ІІ кл.
В Балканската война 1912 г. вземат участие и двамата му синове:
Христо като подпоручик от артилерийски полк, а по-малкия Петър – 17 годишен доброволец – портупей юнкер, командир на взвод в 16 рота на 18 пех. Етърски полк. За проявена храброст в боевете при Люлебургас и Бунар Хисар лично командирът на ІІІ-та армия ген. Радко Димитриев произвежда на фронта Петър Д. Чолаков в офицерски чин подпоручик. За боевете при Чаталджа, с. Тарфа, Чифликкьой Петър е награден със знака на военния орден за храброст ІV степен. За участието му в останалите боеве е награден с Офицерски орден за военна заслуга на лента. В Европейската война срещу Сърбия 1915 г. като командир на артилерийска батарея от 2-ри арт. полк Петър Д. Чолаков участва в боевете на 6-та Бдинска дивизия при Връшка чука, Болевац, Алексинац при река Морава. За проявена храброст е награден с Орден за храброст ІV ст. ІІ кл. След тези боеве полкът е изтеглен в района на с. Кочериново като армейски резерв. През м. август 1916 г. полкът е прехвърлен на Добруджанския фронт. Там на 5.ІХ Петър участва в боевете за освобождаване на Добрич и на 7.ІХ като командир на 4-та батарея от 2 ри арт. полк участва в отбраната на Добрич.
Това е „войнът с мраморното чело”, впечатлил писателя Страшимиров.
След Добричката битка Петър Д. Чолаков участва в боевете при Кубадин, Топрик Хисар, Мурфатлар, Хърсово, Бериштепе, Исакча на р. Дунав. За тези боеве е награден с Ордена за храброст ІV ст. І кл. и произведен в чин поручик. На румънска територия 1917 г. участва в битката на Серет с. Максинели. Следват нови назначения – началник на подофицерска мераческа школа гр. Разград и др. След свършване на войната в чин капитан от м. януари 1919 г. е командир на отделение в 4-ти артилерийски полк гр. София. За отказ и противодействие на 9-то юнския преврат 1923 г., ненавършил 28 г., е уволнен от армията и интерниран.
Ето накратко и битието на по-големия с три години негов брат Христо Д. Чолаков, роден 1892 г. в гр. Кюстендил. Завършва Военното училище през 1911 г. (31 випуск) и постъпва на служба в 7-ми артилерийски полк гр. Самоков. В Балканската война като взводен командир в 7-ми арт. полк в състава на 7-ма Рилска дивизия участва във всички боеве с турците и влиза в Солун. В боевете при Булаир 1913 г. за проявена храброст е награден с Орден за храброст ІV ст. ІІ кл. В Междусъюзническата война и тримата наши герои са на първата бойна линия. От 29 юни до края на войната майор Димитър Чолаков участва в боевете при Босилеград, връх Царица, Букова глава и Пайчин гроб. За тези боеве е награден с орден Св. Александър V ст. на военна лента. В тази война синът Христо като командир на артилерийска батарея участва в ожесточените боеве на 7-ма Рилска дивизия при Брегалница и Калиманци. През следващата мирна 1914 г. Христо Д. Чолаков описва тези боеве в книгата си „Брегалнишки и Калимански боеве”. За участието си в тях Христо е награден с орден Св. Александър V ст. с мечове, сребърен и е произведен в чин поручик. А Петър Д. Чолаков след края на Междусъюзническата война довършва военното си образование във Военното училище и е изпратен на служба към 2-ри артилерийски полк гр. Враца. Първата Световна война, която започва при нас от 1915 г. заварва във Враца за кратко време бащата Димитър Чолаков и двамата му сина – Христо поручик, командир на батарея от 2-ри арт. полк и Петър – подпоручик, адютант в същия полк – трима калени бойци и отлично подготвени артилеристи.
Бащата подполковник Димитър Чолаков, като командир на 1-ва дружина от 35-ти пех. Врачански полк е на най-северния фланг на 6-та Бдинска дивизия при с. Брегово. Пръв преминава придошлата р. Тимок на 3.Х.1915 г. и с бързи действия срещу връх Алие обърква сърбите и заема гр. Неготин, след което се насочва към гр. Зайчар. С това улеснява падането на Връшка чука и настъплението на дивизията към река Морава. Участва в боевете на дивизията при Болевац, Планиница, Алексинац и завземането на Прокупле. За тези боеве Димитър Чолаков е награден с Орден за храброст ІV ст. І кл. По нареждане на главното командване дивизията е изтеглена като армейски резерв в района на гр. Петрич и средното течение на р. Струма. През м. август 1916 г. части от 6-та Бдинска дивизия в състав 35-ти пех. Врачански полк, 36-ти Козлодуйски и 2-ри арт. полк са прехвърлени от Македонския на Добруджанския фронт. При прехода от Петрич след Кресненското дефиле при гр. Симитли подполковник Димитър Чолаков се отбива от колоната и посещава родното си село Долно Дрàглище, Разложко, което е напуснал като дете – бежанец през 1878 г. Домиляло му да се срещне с чичовци, стринки, братовчеди; да се порадва, макар и за кратко, на красивата Разложка котловина заобиколена с чудните хребети на Рила, Пирин и Родопите. Сякаш е предчувствал че само след месец пред очите му ще падне завинаги завесата за всички земни изпитания, радости и красоти. За това свидетелства протойерей Кирил Ив. Чолаков, негов първи братовчед (вуйчо на майка ми).
Във войната срещу сърбите 1915 г. синът му – поручик Христо Д. Чолаков участва в боевете при Зайчар, Връшка чука, Планиница, Алексинац на р. Морава и Прокупле. За тези боеве Христо е награден с Орден за Храброст ІV ст І кл. След отхвърлянето на сръбската армия към Албания батареята на Христо е разположена в района на с. Бобошево. От м. август 1916 г. поручик Христо Д. Чолаков е прехвърлен на Битолския фронт, където участва в боевете за отблъскване на французите. На 29.ІХ.1916 г. на позицията Канали-Меджетли, на 800 м. североизточно от с. Лъжец, при ожесточен противников артилерийски огън, наблюдателния пункт на поручик Христо Чолаков е разбит и Христо ранен тежко в крака и лявата ръка. Раната в крака заздравява, но ръката не се възстановява и Христо остава инвалид до края на краткия си живот. С незаздравяла рана той се явява доброволно в бойния строи. Произведен в чин капитан, става офицер за поръчки към Военното министерство. Проявява се и като талантлив писател – написва биографична книга за командира на ІV Българска армия ген. Савов. При инспекция в Софийския затвор Христо Чолаков се запознава с Александър Стамболийски и след края на І-та Световна война, заедно с брат си Петър са привлечени като съратници на БЗНС. Това съратничество им донася тежки репресии след 9-то юнския преврат 1923 г. Христо е участвал в Управителния съвет на БЗНС и в редакцията на в-к Земеделско знаме. Бил е за кратко директор на мини Перник. В 1936 г. раните от войните подкопават здравето му и Христо Чолаков почива на 43 годишна възраст. А Петър Д. Чолаков, след сложни житейски перипетии – следва право и финанси в Австрия, за кратко Директор на банка, а до пенсионирането си след 9.ХІ.1944 г. служи като офицер в Трудовата повинност, за създаването на която е съдействал още при управлението на Стамболийски. Достига чин полковник.
За трудовата повинност е добре да се припомни следното: Въодушевени от успехите на доброволното бригадирско движение след 9.ХІ.1944 г. недалновидни български управници през 1948 г. ликвидират задължителната за непригодните войници трудова повинност. Осъзнали грешката си по-късно се създават Строителни войски и Строителния сектор към БНА. Още по-недалновидни български „демократични” управници, за да предотвратят опити за обратен преход към социализъм след 1989 г. закриват печелившата институция Строителни войски и Строителния сектор към БНА. След тази грешка днешните управници се чудят как да решат циганският, пардон, ромския проблем и битовата престъпност, увреждащи националната ни сигурност.
Хора като полк. Димитър Чолаков и синовете му Христо и Петър – храбреци, железни и последователни родолюбци, се раждат твърде рядко.
Рядкост е трима мъже от едно семейство да са се били толкова храбро в почти всички битки на българската войска за Освобождение и Обединение на българския народ в Тракия, Беломорието, Западните покрайнини, Македония и Добруджа. Дъщерите на полк. Димитър Чолаков са също достойни чеда на България.
С най-малката дъщеря на полк. Димитър Чолаков – Цветанка, гимназиална учителка – съм се срещал и разговарял доста пъти. Тя идваше на гости при роднините си – дъщери и син на полк. Илия Николов Чолаков (1865-1916), загинал геройски като командир на дружина от 11-ти пех. Сливенски полк на 19.ІХ.1916 г. при отбраната на връх Каймакчалан, Македония и погребан в гр. Прилеп, родния град на нейната майка. Пък аз – 20 годишен студент тогава, по съвет на роднини, бях настанен на квартира в дома на Илия Чолакови на бул. Фр. Нансен №1 и останах при тях от края на 1962 г. до 1991 г. Цветанка Д. Чолакова с мелодичния си глас разказваше охотно, както всяка любяща майка, за съпруга си д-р Станислав Костов, родом от гр. Никопол, носител на Орден за храброст от участието си в Дравската епопея през ІІ-та световна война срещу германците, за синовете си Димитър и Борис, женен за германка; за сестра си Надежда и сина й Петър, за брат си Петър и двете му дъщери. А с „войнът с мраморното чело” – Петър Д. Чолаков съм се срещнал и разговарял един единствен път. Това бе в края на 60-те години от миналия век на ул. „Люлин планина” №36 (тогава Никола Кофарджиев) в двора на къщата на ген. Никола Ив. Чолаков – техен братовчед. Запозна ни нашият роднина Георги Сланчев, тогава н-к отдел в СГНС – сърдечен и отзивчив човек. Помня думите, които каза достолепно изправеният, с благородна осанка Петър Д. Чолаков:
„Бог ме дари с дъщери – умни и добри. Пък аз много исках да имам син! Щях да го възпитам храбър, честен и справедлив както баща ми, дядо ми и всички наши неповторими предци. Какъвто и да е строят, България има потребност от повече такива хора…”.
Източници
Инж. Иван КАЛОЯНОВ
Вестник „България без граници”
Наборе.бг