Отец Максим – забравеният будител от Дряново

Големият бъл­гарски патриот отец Максим Райкович с мирско име Мин­чо Райков Крински се родил в Дряново през 1801 год. Родителите му били бедни, но трудолюбиви хора, колибари, от рода „Капранджиите“, наричани така, защото дедите им правили крини (капран на турски значи крина) – един родов майсторлък, който се предавал от бащи на деца. За сведение на по-младите – крините са цилиндрични дървени съдове с приблизителни размери – диаметър около 50 сантиметра и дълбочина 25-30 сантиметра. Крината била единица мярка за зърнени храни и за земеделеца тя била задължителен предмет от неговите сечива. А тъй като земеделието е било основен поминък на населението от този край, може да се предположи колко необходими и уважавани са били майсторите на крини. Бащата се занимавал още със земеделие, лозарство и по-малко с обущарство. Минчо – Максим, още от детинство показал твърд харак­тер, ум и любознателност. Завършил Дряновското килийно училище и с това щял да си остане, ако не показал още тога­ва упоритостта си. Баща му сметнал, че е достатъчно учени­ето му и е време да се захване да работи, да почне занаят. Но момчето мислело иначе. Против волята на родителите си Минчо избягал 13-годишен и постъпил тайно като послушник в Дряновския манастир, с цел да продължи учението си. Ала след няколко месеца баща му го открил там и си го взел, ма­кар и насила, за да го прави бакалин.

Но каквото и да приказвал и мислил бащата, той не мо­жел да опре сина си от голямата жажда за учение. Минчо Крински пак избягал, отишъл в Лясковец и постъпил слуга на един търговец. После се преместил   при дядо  Димо Абаджията в същия град.

Но и тук не се задържал много. Веднъж баба Димовица го наложила здравата с кобилицата, дето четял книги вместо да шие и той вече не помислил да става абаджия. Вдигнал се и пра­во в Преображенския мана­стир. Не отишъл да става ка­лугер в Лясковския манастир, защото игуменът му бил грък, пък Минчо не обичал гърците.

В Преображенския мана­стир до Търново Минчо Крински се подстригал и станал монах Максим. След няколко години го повикали за учител и свещеник в Ляс­ковец. В тоя град, в частна къща през 1872 год, той от­ворил първото българско училище и за пръв път почнал да учи лясковските деца на българско писмо и четмо. Създаденото от него българско училище тук нанесло решителен удар на съществуващото по-рано гръцко училище в Лясковец. Максим Райкович учителствувал там от 1827 год. до 1835 год., като учениците му зимно време достигали до 90. Заедно с пряката си учителска работа коравият дряновец обявил безпощадна война на гърцизма и гръцките училища в Лясковец и Горна Оряховица. Родолюбието си той успял да внуши и на учениците си, много от които, като Теодор Хрулев, Манол Стателов, Никола Гинев и др. после станали учители в други селища и също така ревностно се борили срещу фанариотите.

Когато в Лясковец се разчуло, че отец Максим ще слу­жи и лее на славянски, в църквата взели да идват все пове­че хора на служба. След това жените се вайкали и учудвали безкрайно: „Бах Боже! Кирелейсун било Господи помилуй, пък ний ду сега не сме гу знаели. . .“ В Лясковец отец Мак­сим си извоювал такъв авторитет, че когато минавал през чаршията, всички, и млади и стари, му ставали на крак. По-къс­но със същата почит се ползувал и в Галац.

С цел да разтури гнездото на гърцизма в тоя край, към 1835 год.

отец Максим станал игумен в Лясковския манастир.

Оттук той повел още по-непримирима борба е гръцкия Тър­новски владика Неофит, тогава, когато църковната борба е била почти в зародиша си. Като учител в Лясковец и после игумен на Лясковския манастир, Максим Райкович много хокал ония българи, които говорели на гръцки език, или упо­требявали гръцки думи. Щом чуел някой да говори на гръц­ки, на часа му се скарвал. Най-зле си изпащали жените. Не се стеснявал да нагруби някоя: „Какво разбираш, мари магарице, като казваш „Христос анесте“. Не можеш ли да ка­жеш „Христос воскресе“, за да те разберат хората и ти да разбереш? До кога ще говорите като патки чуждите думи, без да ги разбирате?“

Неуморим гонител на фанариотщината,

отец Максим по­степенно изгонил гръцките калугери от Лясковския Петропавловски манастир и ги заменил с българи.

Навсякъде во­дил агитация против гръцкото духовенство в България. Той не се побоял да участвува и във Велчовата завера. Заради това го арестували в Лясковец и откарали за Търново. По пътя обаче успял да избяга и да се скрие в къщата на поп Димитър от долната махала на Търново. Тук се укривал дълго време, докато се успокоят духовете, а после му се разми­нало. Като игумен на манастира, Максим Райкович покровителствувал Неофит Бозвели, голям български патриот, един от най-крупните борци срещу фанариотите. В 1842 год. Бозвелията също постъпил като калугер в Лясковския манастир, но бил прогонен от гръцкия владика Неофит. За голямото приятелство между двамата български книжовници и ратни­ци за духовно и политическо освобождение говорят следните редове от едно писмо в стихове на Неофит Бозвели, адресира­но до техния общ приятел учител и свещеник в Елена, поп Андрей Робовски.

Речи и кажи на  Максима,
твоего и моего другаря,
да не дава греку таксима,
да го не пуща в олтаря…

Подмолната война между гръцкия владика и Максим Рай­кович продължила до оня момент, когато гъркът просто се разярил от една постъпка на игумена. Веднъж владиката из­пратил слугите си да искат агнета от манастира; Отец Мак­сим ги върнал с дързък отговор: „Кажете на владиката, че агнетата ми са мили и потребни, затова не ги давам. Имам обаче едно старо куче, което не ми е потребно. Него мога да му го дам. Свети Петър и Павел не хранят ягнета за фанариоти!“ Когато му предали думите на игумена, гъркът Нео­фит подскочил от яд и решил окончателно да се разправи с коравия българин. Наклеветил го пред турския конак в Тър­ново, че е бунтовник, който крие оръжие в манастира за въ­стание. Властта изпратила заптии да арестуват отец Максим, а владиката дал няколко жълтици на чаушина и му подшуш­нал да убият игумена. Но Максим Райкович успял да се укрие в Лясковец. Това било през юли 1845 год. Облечен в селски дрехи, с обръсната брада и мустаци и остригана гла­ва, една нощ той се измъкнал от градчето и се отправил за Свищов. От там заминал за Белград, където прекарал две го­дини в манастира „Шабац“ близо до сръбската столица и изучил добре сръбския език. После, през 1847 год. от Сърбия отец Максим се прехвърлил в Браила – Румъния, където пре­карал две години до 1849 год. От Браила заминал и се уста­новил завинаги в Галац.

Заради добрите му и патриотични дела и неговото достой­но държание лясковчани много обичали своя учител и игу­мен. Принудителното му емигриране направило впечатление на всички. По тоя случай момите от Лясковец съчинили една песен, която после често пеели по тлъки и седенки.

Очи, очи, Максиме!
Манастирът  запустя!
Касабата   изгоря!
Ах. Ах! голям  страх!
Ах. Ах! голям грях!

Отец Максим напълно разбирал онова, което вършел и извършил в Лясковец. Гръцките владици го прокудили от там, но не могли да върнат миналото, когато простодушният български народ ги слушал за всичко. „Запалих им вече аз чергите“ – казвал той за гръцкото духовенство. И действи­телно тяхното влияние в тоя град и околностите взело по­степенно да намалява, за да изчезне напълно след няколко години.

Принудителното емигриране на отец Максим Райкович продължило близо 3 десетилетия, до края на живота му. Той повече не можал да се върне в родината си и умрял през 1874 год. в Галац, без да види вече родното си място Дря­ново.

В Галац имало много българи, цяла българска колония, но нямало нито българско училище, нито църква. Максим Райкович станал учител на децата им и техен свещеник, като отначало служел в една румънска църква, заедно с румън­ски поп. Но това не било достатъчно за отец Максим. Той мечтаел за построяването на българско училище и само­стоятелна българска църква, които да държат буден духа на неговите сънародници в Румъния и да опазват тяхното национално съзнание.

На 12 април 1852 год. Максим Райкович саморъчно на­писал позив към галацките българи за събиране помощи и построяване на българска църква и училище. Позивът но­сел заглавието: „Жалостно увещание“. В него отец Максим осъждал своите „единородни братя българи“, задето се от­ричат от народността си (почвали да се порумънчват), изпра­щат децата си в чужди училища и чужди църкви и си слу­жат в търговията с чуждо писмо. Позивът му намерил горещ отклик сред галацките българи, но работата не била толкова лесна. Около построяването на българската църква и учили­ще се захванали борби с румънската власт и църква, на ко­ито не им се искало да стане това. Отец Максим ходил при влиятелните румънски князе и духовници, молил, настоявал, обикалял по градове и села из цяла Молдавия и Бесарабия, за подкрепа и помощи. Най-сетне през 1860 год. румънският епископ Калиник дал официално разрешение да се открие в Галац българска църква. По традиция, след Максим Рай­кович за свещеници в нея идвали все дряновци. Последният български свещеник протойерей Петър Сомлев служил дъл­го време там, до Първата световна война, след което бил про­куден, но успял да вземе архивата на Максим Райкович и я пренесъл в България. Големи трудности срещнал отец Мак­сим и по въпроса за българско училище в Галац. Румънско­то (правителство искало да затвори училището, защото се преподавало само на български, а не и на влашки. Максим Райкович се възпротивил и успял да се пребори с властта.

Голям приятел на Русия, отец Максим вярвал, че само тя ще помогне на българите да се освободят. Когато се обявила войната през 1853 год. той се записал доброволец в руската армия и участвувал в сраженията с турците при Севасто­пол, като свещеник на българските „волентири“ няколко хи­ляди души на брой. После бил свещеник в руска военна бол­ница.

Заради участието му във войната, руският император на 25.V.1858 год. го наградил със златен кръст за храброст и медал.

Оттогава и до края на живота си Максим Райкович останал под руско поданство и покровителство, което много помогнало в неговото народополезно дело.

Как отец Максим Райкович е гледал на Русия личи най-добре от едно негово писмо от 13 юни 1860 год. до Г. С. Ра­ковски. По това време Раковски бил в Одеса, назначен там за „надзирател на българските деца в славянския пансион“. Максим Райкович го поздравил с длъжността му и изказал надеждите си, че тия български деца, които учат в Русия, „като се върнат, ще бъдат неописаната радост на нашата ми­ла майка България. Тя от тях ще очаква в бъдеще всичките си добрини и плодове. Затова се радвам и радвам с неописуема радост, като гледам благодетелницата на нашето оте­чество (Русия – П. Ч.), че гледа към него с такова милости­во око, което потвърждават делата й …“ След войната отец Максим отново се завърнал в Галац и продължил службата си в църквата на български език непрекъснато. Защищавал българската колония и често влизал в разпра с местната ру­мънска власт, която не го обичала. Обаче

отец Максим по­могнал на княз Куза да сложи ръка на гръцките манастири в Румъния, затова имал благоволението и помощта му.

С една дума, отец Максим бил нещо като български консул в Галац, истински водач на българите във Влашко в тоя ранен период. Едър и представителен, черноок и дълголик, със си­лен звънлив глас, той бил много уважаван от българите.

Дейността на отец Максим Райкович, като борец против гърцизма, радетел за български училища и самостоятелна българска църква, за опазване на българската народност, била високо ценена от най-видните българи в оная епоха.

Напр. Неофит Бозвели го нарича „Народний поддръжник” и подчертава, че отец Максим бил негов най-близък помощ­ник в борбата за събуждане на българите.

Максим Райкович бил деен помощник и на Георги С. Ра­ковски. За това свидетелствуват редица писма на Раковски до Райкович, или до други български деятели. Отец Максим бил препоръчан на Раковски още през 1853 год. от друг ви­ден възрожденец – А. П. Гранитски. В едно свое писмо от Цариград през есента на 1853 год. той препоръчва на Раков­ски Максим Райкович като „Един от любородните наши – български доброжелатели“. Раковски се свързал още от то­гава с отец Максим и започнал постоянно да търси помощта му при най-различни свои начинания по народните работи и при издаването на книгите си.

През 1857 год. Раковски се захванал с реализирането на една прекрасна своя идея – да основе едно българско „Дру­жество словесности“, „толкова необходимо за просветата на българския народ“. Тая идея виждаме осъществена малко по-късно с основаването на Българското книжовно дружество, прераснало по-сетне, след Освобождението в Академия на науките. За целта Раковски изпратил от Нови Сад – Сърбия като свой представител отец Панталеймон с нарочно писмо от март 1857 год. и молил Максим Райкович да му помогне за основаването на дружеството. Това писмо е особено интересно и поради оценката, която Раковски дава на дейността на Мак­сим Райкович, затова ще го цитираме изцяло.

„Високо преподобнейший отче Максиме! Естествена наклонност и дълг свещени, всякому человеку налага за да по възможности полезно что роду своему при­несе, и за одобрение его всякоя че се потруди. А что през дру­го ничто не може получити тъкмо чрез умственое образова­ние. Вами е добре познато и за то сте се доста трудили и ежедневно трудите. Кое го ради наш народ и е признателен и би ще за всегда. В наше не кратковременно в Галац стояние доволно обширно сми разговаряли что нам е днес нуж­но едно поне дружество словесности за просвещения нашего народа. Ето ми с Божию помощию нагласихме нечто за то. Но, знайш, че такова начало, за да са одържи, трябва дос­та спомагатели. Того ради нарочито изпраща ми отца Панталеймона, за да ви подробно все изкажи и да се постарайте за нужная нам и от тамо помощ. Надея се и уверен съм, че с благодарение ще да ся потрудите не само от тамо да съби­рате спомосъществувание, но и от Букурещ спроти наш раз­говор. Моля ви в име отечества! Потрудете се, за да не бъ­де суетно отец Пантелеймоново пътешествие. Ужидаящ ваш радостотворний успех оставам, всеусордний ваш Г. С. Ра­ковски.“

В друго писмо от 13.XII.1856 год. на Раковски до Васил Добрович в Галац, пак писано от Нови Сад, се дава още по-подчертана оценка на делото на Максим Райкович и негова­та отговорност пред българския народ, като един от първите му дейци.

„Поздравете отца Максима от моя страна и му кажете, что голяма българска съдбина стои на негови ръце, и нека смисли добре каков свещен дълг го на то непременно прину­ждава и чест ще доби, нека сам размисле! (подч. П. Ч.).“

Освен с Максим Райкович, Раковски поддържал връзки и с други дряновци. Така, като бил в Одеса, Райчо Радев от Дряново, студент в Одеса, му дал пари на заем. После Райчо прекъснал учението си поради липса на средства след смъртта на баща си и се установил в Тулча, от където на 8.VIII.1860 год. писал писмо на Раковски с молба да му върне парите.

След една година приятелят на Раковски и Райчо, Сте­фан Гидиков станал разпространител на книгите на Раков­ски. Обикаляйки из България, той минал и през Дряново да продава книгата „О Асеню первому“. По поръчение на Раковски през Дряново минал и друг разпространител на книгите му, Гаврил х. Денкович от Свищов, защото както му пояснил и предварително, в Дряново, както в Търново, Габро­во, Елена, Горна Оряховица и Лясковец „съществуват учили­ща и ученици множество“.

Връзката на Георги Раковски с отец Максим Райкович и други дряновци е изиграла положителна роля в процеса на духовното събуждане в Дряново. Обаче не може да не се отбележи, че и

Раковски се е учил и възхищавал от дей­ността на отец Максим

, опирал се е на него. Дори малко преди смъртта си, веднага след като бил изгонен от Сърбия през 1867 год., Раковски три пъти посетил Галац и отец Максим Райкович с цел да основе тук, както и в други градове комитет за освобождаване на България. В Галац се намирала също една значителна част от бившите българ­ски доброволци във Втората българска легия в Белград.

На едно събрание с участието на отец Максим Райкович, Стефан Караджата, Хаджи Димитър, Иван Мънзов и други, Раковски предложил своя план за освобождението на България. Начело на комитета, който трябвало да действува в Галац, бил поставен отец Максим.

Като деятел на българското образование, Максим Райко­вич се проявил и в края на живота си. Преди смъртта си той направил завещание, с което подарявал цялото си иму­щество на няколко училища: на българското училище в Га­лац – 450 жълтици; на женското училище в Дряново – 250; на мъжкото училище в Дряново – 250; за стипендия на един беден добър ученик от Дряново, който да продължи образо­ванието си – 300; за бъдещата българска гимназия или друго висше народно училище, което би се учредило най-скоро в България, в който град и да било – 250; за стипендия на ед­но бедно момче от Галац – 100 жълтици; за Търновското де­вическо училище – 100; за училището в Лясковец – 100, в Търново – 100 жълтици.

Отец Максим нямал писателска дарба, но се борил с дела и живо слово за своя народ. Макар и да не е много популя­рен сега, защото малко се знае за дейността му, той е фигу­ра от национален мащаб и следва да заеме полагащото му се място в родната история.

Един от първите борци за самостоятелна българска цър­ква, за свободата и просвещението на своя народ, за свестяването на потъпканата българска народност, бунтар и пла­менен родолюбец, крупен дарител за българските училища, радетел за българо-руската дружба, това е възрожденецът отец Максим Райкович, някогашният малък Минчо Крински от Дряново .

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *