Баирите, които като волно развята конска грива опасват балканското селце Брезе, са го сгушили долу, в низинката. През годините на дълга робия, траяла близо пет века, то като че ли било задрямало, примирило се с хомота, надянат на шиите на хората му. Така поне изглеждало от страни.
През 1810 година в семейството на Кито Вражалеца се родил син. Радостта на родителите нямала край- идела нова отмяна. Гроздан го нарекли, защото майката била при лозницата, когато се появил на бял свят. На здрава почва стъпил от първия си ден и жилаво като земята станало тялото му. По ум и разум надминавал връстниците си, откроявал се от тях по сила, повече знаел, а и духът му бил извисен, бодър и жизнерадостен.
Започнал да се самообразова. Оттук-оттам научавал понещичко, попивал всичко с жадни очи. и това му станало от полза. За него самия, а после и за народа. Двамата с брат му Гълъб заедно четели и препрочитали една опърпана от годините книга, написана от монах, попаднала у тях незнайно откъде- “История славяноболгарская”. Будният дух у двамата се възпламенил и Гроздан взел решение да се бори за Отечеството- да стане такова, каквото е било: могъщо и велико. Oпиянявал се от силата и непобедимостта на царете български преди робството.
Легне се вечер, а умът му броди из миналото, връща се в настоящето и се запокитва далеч в бъдещето. Станал свещеник. Надянал одеждите на смирен християнин и пастир на народа, но под расото биело неспокойно, бунтовно сърце- кипяла там омразата към поробителя и се таяла голяма обич към онеправданите събратя, Захванал се с непосилна задача. Наред с богослужението, основал килийно училище към манастирчето “Света Петка” в Своге, първото училище в този отхвърлен от Бога и султана край. Учел бедните деца на колибарите с благи думи и голямо даскалско умение. За кратко време завършили няколко ученика, които после му станали помощници.
В манастирчето започнал да доставя, наред с духовните, и светски книги. За първи път в живота си тук тукашните хора видели вестник, донесен от Гроздан Китов. Този Гроздан, приел игуменството и светото име Герасим, най-добре се помни от поколенията като бунтовник и участник в съзаклятието. Той бил сподвижник на Апостола, негов куриер и организатор на комитетски събрания. Ето част от спомените на игумена, записани от Тодор Попгригоров:
“На два коня – черен и рижав, дойдоха от София Дякона Левски и отец Янаки Иванов от тамошното село Бояна. Беше у лето 1870- с точно кога колундрисвахме свещите. У единия казан восък, на дъсчицата вървите, смърди, та се не трае. Влиза Дяконът и казва: ” Какво, брате Герасиме, тука е като в пъкъла! И няма ли помощници барем?” Рекох му, че хората са из къра и – запретнаха се с отец Янаки, като че само за това са дошли.
До вечерта работихме, свършихме що трябва, а след два дни тръгвам аз до Церово, Свидня, Церецел, Редина и Желен да ги продавам. И те с мене: секи по своята си работа. На заранта дойдоха децата от школото, но им казах, че ще леем още свещи. На вечерта пък положихме нашия си комитет. В него влизахме даскал Панчо Стефанов, Тончо Вълков, Анко Цветанов и аз, и помагача, разбира се. Нашето Своге беше сиромашко и Левски никога не поиска от него пари за комитете. И на кьорсофра не сядаше. Казвал ми е, че дренки и лешници е брал по пътя, да не тежи и да не ощети някого. И убаво пееше. А дойде ли у нас, в манастира, вощеница ще запали първо на Света Петка. Даскал Панчо веднъж го запита, що тъй? А Левски му казва, че и когато цар Иван Шишман е минавал оттук, свещица ще е запалвал на патрона на манастира и пред Света Богородица, закрилница на всички манастири …
Свят мъж беше дякона- не по думи, а по дела. Пред комитетя ни казваше:” Не чакайте своето освобождение от сърбите или власите. То си е само наше дело. И народът ни го е рекъл- всяка коза за свой крак! А аз ще допълня- всеки човек за свойта народност и свобода!”
След години, когато игуменът на манастира “Света Петка” с мирското име Гроздан Китов, научил за гибелта на Апостола, дълго не можал място да си намери. Отслужил му литургия със сълзи на очите и се заел още по- усърдно с народното дело, с мечтата да дочака деня на Освобождението. Дочакал го, а после почти сляп, близо сто години, петдесет от които прекарал в “Света Петка” като духовно лице и бунтовник, починал през 1904 година.
Останало името му и преданията за него. Те се предават от уста на уста между хората от дефилето и едва ли скоро ще бъдат забравени. С делата си игуменът-бунтовник доказал, че срещу поробителя всеки може да бъде полезен- без значение къде работи и каква длъжност изпълнява.