На казан – варенето на ракия като част от българските обичаи

Техниката за варенето на ракия – дестилиране на течност с висок алкохолен градус от ферментирали плодове, е донесена от османските турци, но е изобретена от арабите. До тяхното идване дестилацията е непозната на Балканите – хората пиели само напитки от ферментирали захарни сиропи – вино, медовина, пиво.

От Изтока дошло и името ракия – от арабската дума „арак“, през турската „раки“.

Благодарение на изобилието от евтини и достъпни плодове ракията бързо се разпространява в целия район и днес се е превърнала в традиционно питие на Балканския полуостров.

Приготвянето на ракия започва със събиране на плодове: в районите с традиции в спиртоваренето се слагат плодове от култивирани дръвчета и само от един сорт – истинската сливова, гроздова или кайсиева ракия. Масова практика обаче е хората да слагат в един съд каквито плодове имат – джанки, круши, разнородни сливи, ябълки.

В лозарските райони основа на ракията са люспите и семките на гроздето, останали след изцеждане сока за вино. Към тях се прибавя захар, за да се постигне добра ферментация и висок градус. Тази смес, наречена джибри, престоява около месец и половина и шупва от процеса на ферментация на захарите.

Тогава започва варенето, или „печенето“ на ракия.

Използват се специални съоръжения за дестилация, казани, изработени от мед, в които сместта се загрява на огън до завиране и след това парите се събират, кондензират и се отцеждат през тръби.

Най-напред тръгват „леките“ пари, а отделената течност, първак, е богата на метилов алкохол – тя е некачествена, опива лесно и не е добра за консумация, затова сериозните майстори я изхвърлят.

След това започва да тече качественият дестилат, който обикновено достига алкохолен градус 40-50. Съществува технология за втора дестилация – препичане, при което напитката (препек) се пречиства, а градусът достига 50-60; три пъти преварената ракия – двойно препечена, може да достигне до 70 градуса.

Общият казан

Някои предпочитат да варят ракията сами, у дома си, но в повечето села има общ казан, който се ползва поред – т. нар. обичай на казан. Тъй като варенето продължава няколко часа, около казана се събират съседи и познавачи, които периодично проверяват качеството с различни тайни или явни методи (днес със спиртомер) и водят дълги разговори за света изобщо и за ракията в частност.

Българите никога не са си правили илюзии за въздействието на ракията и я наричат с думи като скоросмъртница или пукница, но въпреки това  пиенето на ракия и ходенето на казан са влезли трайно в българската селска култура.

Източници

„Традициите на българите“, издателство Световна библиотека, София, 2008 г.
снимка: „До казанката през 1972-ра“ – До казана за варене на ракия Васил Лалев Борджуков, а зад него жена му Иванка.

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *