Маломаловски манастир „Свети Николай Мирликийски – Чудотворец“

През вековете, в моменти на възходи и падения, единствено духовността е успяла да съхрани българщината. Още по времето на Борис I това е било добре известно и точно поради тази причина е било основна държавна политика. Защо днес забравяме този факт?

За манастира

В полите на Чепън планина, между Попов връх и връх Козар, се намира изоставеният и забравен Маломаловски манастир „Свети Николай Мирликийски – Чудотворец“. Въпреки, че светата обител има дълга история, много малко от нея е достигнала до нас. Знае се, че е построен между XIII – XV век. Разрушен и ограбен в края на XV в. или началото на XVI в. от турците и отново издигнат и изписан в края на XVI в. Според местните легенди е бил основно средище на духовниците в околията и поради това е попадал често под обстойните набези на османците. За да се запазят ценните стенописи са били покрити с дебел слой вар, който е свален в началото на XX в. От външните стенописи е останал само този на Свети Николай в патронната ниша над входа. Около църквата все още има останки от възрожденските постройки на жилищните сгради.

С решение № 39 от 1973 г. на Комитета за култура храмът в манастира „Св. Николай Летни“ е обявен за национален паметник на културата с художествено значение.

Пред входа на манастира се намира каменната чешма с бронзов чучур, изградена от дебърски майстори. Според разкази на връщане от тогавашното село Годеч, Васил Левски е спрял да утоли жаждата си именно тук. Трябвало е да преспи, но поради зле протеклата среща предишната вечер, се опасявал от предателство.

Архитектура и изкуство

(информация на svetimesta.com)

Днес от някогашния добре устроен и спретнат манастирски комплекс са останали само църквата (в незавидно положение), една полусрутена жилищна сгради и каменната чешма с бронзов чучур, строена от дебърски майстори. Основната жилищна сграда с възрожденска архитектура, оригинална като план, плетена от пръти и измазана с кал, се е самосрутила след многобройните иманярски набези.

Манастирската църква е от типа на малкото еднокорабни и едноабсидни безкуполни култови сгради, строени през епохата на турското робство най-вече в Западна България. Строителният план и архитектурното ѝ оформяне са съвсем опростени и почти еднакви с тези на Алинската манастирска черква, църквите в Горнострумските земи (Бобошево, Вуково, Пастух и др.). В по-късен период към църквата е бил доизграден притвор от запад, но от него днес няма и помен. Изградена изцяло от ломен камък и покрита с тежки каменни плочи, тя не притежава никаква външна пластична украса. Само цилиндричният свод, който конструктивно се изявява отвън, заедно с удължението на двете надлъжни стени отпред (антите), оформят западната стена на черквата като голяма плоскодънна ниша, увенчана в горния си край с арка. Западната фасада е допълнително раздвижена от патронната ниша над входната врата. Поради частичното вкопаване на черквата в земята и малките ѝ размери, отвън тя има изглед на малка схлупена сграда. Погледната обаче отвътре, въпреки, че се състои само от наос и олтарно помещение, тя дава усещане за простор.

В миналото стените и свода, както и западната фасада на маломаловската черква са били изцяло покрити със стенописни изображения. От някогашната богата живописна украса на храма днес е останало малко нещо. Изпълнената с високо художествено майсторство стенопис е била обект на проучване от видни български изкуствоведи от началото на XX век. Каква е била цялостната иконографска схема може да се разбере от подробното описание на стенописите – външни и вътрешни, направено от проф. Кръстьо Миятев през 1939 г. Според него датировката на външните стенописи предимно по западната фасада на храма е от XIV-XV в., а тази на вътрешните стени – от XVI в.

В засводена ниша над входната врата отвън е изписана прочутата икона на мирликийския епископ-чудотворец Св. Николай. Около него, по цялата плоскост на западната стена е била поместена просторната композиция „Страшният съд”. С качеството си на изпълнение изображенията ѝ предизвиквали най-голям интерес и удивление сред посетителите на храма. За жалост от тази уникална творба днес не е останало нищо. Изложена векове наред на слънце, дъжд и вятър, тя не е била заварена в цял вид дори и от проф. Кр. Миятев през 30-те години на XX в. Отделни фрагменти от композицията били все още запазени до 80-те години, но след 1990 г., с настъпилата варварска инвазия в лицето на иманярите, те били доунищожени.

Самият „Страшен съд” представлявал изображенията на дванадесетте апостоли, „кротко насядалите на тронове“ (никъде не срещано досега), множеството ангели зад тях, както и групата на праведниците и раят с праведния Йов и патриарх Яков. Малката стенна плоскост е принудила зографа да изнесе част от стенописа и по сводовата дъга. На върха на дъгата композицията е била увенчана с неръкотворния образ на Христос – „Уброс“, обвит в платнена материя, наподобяваща везан месал. По-добра представа за художествените достойнства на тази стенопис ни дават групата на праведниците в лявата половина на композицията и особено старателно моделираните ангелски изображения, където художникът е изявил своето високо майсторство.

Замазани по някое време с вар, по-късно стенописите във вътрешността били разкрити – мазилката върху тях е отстранена.

Както беше споменато, стенописите в олтара са от по-късно време (XVI в.). Там са изобразени сцените: в апсидата – „Богородица – Ширшая небес”, „Причастие на апостолите” (Евхаристия) и отдолу четирима от отците на църквата – Василий Велики, Григорий Назиански, Николай Мирликийски и един неизвестен. „Евхаристията” съдържа следните детайли: маса (светия престол), на масата – потир и книга; отляво шестима апостоли, смирено приведени напред, приближаващи се до Христа; а отдясно са петима апостоли с протегнати напред ръце, но само първият от тях е прострял ръката си с чаша, в която Христос сипва вино. Над сцената е изписан надписът: „Причестие апостолов”. Фигурите са едри грубовати, но изразителни. Някои автори оприличават тукашните одеждите на Светите апостоли с тези в Кремиковския манастир, което би могло да даде предположението, че или един и същ е бил зографът, или изписването е извършено по еднакъв предварително установен шаблон.

На източната стена, от двете страни на апсидата, според канона е представена композицията „Благовещение”, а над нея „Възнесението”, от което днес не е запазено почти нищо.

В протезисната ниша е изписан „Христос в гроба” (Пиета), а отдясно на апсидата, като пандант, е представен един дякон в цял ръст. На северната и южната стена в олтарното пространство, над цокъла, са изобразени светци в цял ръст, които продължават и в наоса.

За разлика от стенописите в олтара, тези в наоса са рисувани от живописец с по-уверен и изразителен почерк. Тук също е изпълнена иконографията на съкратения регистър – най-отдолу е цокълът с декоративни мотиви, вторият пояс е от правостоящи светци, които са отделени от изписаните на свода евангелски сцени с ивица от медальони с лицата на светци (сега силно заличени). От стенописите в самия зенит на свода днес не е останало нищо.

Като цяло, по стиловите и живописни си особености, стенописите от вътрешността на храма не се различават съществено и намират аналогии в живописната украсата на повечето манастирски черкви в Западна България, изписвани през XVI-XVII в.

Архитектурата и технологията на живописване в черквата на Маломаловския манастир, дават основание да се приеме, че тя е била изградена или само обновена и изписана в края на XVI или началото на XVII в., когато вероятно е бил възобновен целият манастир.

Трябва да се отбележи, че малкото останали ценни стенописи в църквата, в синхрон на общото нерадостно положение на манастира, се намират в много лошо състояние. Всяко забавяне на реставрацията им може да има фатални последствия за оцеляването им!

Много ли е трудно да изпълним дълга си, да последваме примера на нашите предшественици, на баба Сава – последният възобновител на обителта, или чакаме да стане чудо, без да виждаме, че то всеки ден се случва?!

Днес, постоянно течащата вода от старата манастирската чешма е, като че ли единствено нещо, което напомня за кипелия някога на това забравено място живот …

Празник

На 9 май – празника „Св. Николай Летни” (Пренасяне мощите на Св. Николай Мирликийски), на манастирската поляна при оброчния кръст се е провеждал голям събор, на който се „стичало мало и големо, от близко и далеч”. Оброчището се поддържа и до днес. С помощта на загрижени хора от селото е изградена маса с пейки.

Как се стига

От центъра на село Мало Малово се поема на север по черен път. След около 200 метра се стига до чешма. Тръгвате по пътя вдясно, който минава покрай църквата „Св. Троица“. Вървите без да се отклонявате от черния път. След около 2 км се излиза на възвишение. Продължавате като трябва да се придържате вляво. След около 300 метра се стига до оброчния кръст в подножието на Попов връх. Тръгвате по пътеката вдясно, която се спуска към малка долчинка, обградена от букова гора. Именно там е и самият манастир.

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *