Майчина клетва

Преди много години в земите на сегашната Разградска област течеше дълбока и широка река. В местността „Юртлука“, близо до реката, се намираше село, в което живееха трудолюбиви и добри хора. Нивите им бяха от другата страна на реката и за да се отиде на тях, трябваше тя да се преплува с лодка.

В това село живееше жена, която имаше само един син. Обичаше го тя силно и нежно, пазеше го като зеницата на очите си. А когато бащата загина в бой с враговете на родината, далеч от родното село, обичта на майката към сина стана още по-силна. Той беше нейната единствена надежда, нейната утеха в тъжния й живот на вдовица.

Беше пролет. Отвори се време само за работа на полето. Заприготвя се синът на нивата от отвъдния бряг да ходи. Майката се суетеше край него. Изпроводи го до реката.

Синът се качи в лодката, подкара я и запя. На душата му беше леко и радостно. Птиците весело чуруликаха в клоните на дърветата край реката, слънцето се оглеждаше във водната й шир. Чуваше се далечен звън на хлопки и блеене на агнета и овце, весел лай на кучета. Всичко живо в природата бе излязло да се порадва на хубавия пролетен ден. Майката махаше с ръка от брега на любимия си син и чакаше да го види отсреща.

Всичко беше така тихо и спокойно, така хубаво, че нито майката, нито синът забелязаха появата на странния облак в небето. Момъкът беше някъде насред реката, когато изведнъж водите й се разлудяваха като бесни и преобърнаха лодката. Жестоката река в миг погълна момчето, а с него надеждите и утехата на нещастната му майка.

Зарида горката жена, занарежда, проклинайки свойта орис зла. В безкрайната си мъка тя прокле реката:

„Да съхнеш дано, да пресъхнеш! Водите ти вечно да текат като майчините сълзи, но да са толкова малки, че лодка в тях вече никога да не влезе, да може дори дете да те прескочи!“

Минаха много години. Злочестата майка отдавна умря, а водите на реката все намаляваха и намаляваха. Изтекоха някъде и остана само една малка рекичка, чийто ромон и до днес разказва историята на някога голямата река. Откриха се големи скали, а из тях и много пещери.

Селото се измести от местността „Юртлука“ и се засели по двата бряга на рекичката. Така се създаде днешното село Топчии. А малката рекичка все тъй ромоли, сякаш тихо приказки реди за стари, прастари времена.

Децата от селото много обичат да играят около нея. Прескачат я лесно, както бе казала нещастната майка преди много години, подскачат по сухите камъни и се крият из пещерите. Често, често се сещат за легендите, които са слушали и в богатата им детска фантазия се появява голямата река, с буйни, пенливи води, с люлеещи се върху тях лодки и параходи дори.

Факти

Селото е разположено в речната долина на Топчийска река, която представлява корито на древна голяма пълноводна река, която по-късно периодично е пресъхвала до малките размери на днешната Топчийска река. Основата на долината е равна и оградена от скалите и склоновете на околните хълмове. По нея в миналото е лъкатушила реката. Областният център Разград се намира на 18 km на юг от Топчии.

Един коментар

  1. Има и още легенди, има и още славно минало от село Топчии.
    Но защо читалищните самодейци не споделят с младото поколение?
    Пазят го за да бъдат само те!
    ТОВА Е ЕГОИЗЪМ.

Вашият отговор на Петър Кънев Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *