Легенди за нос Калиакра

Нос Калиакра e скалист полуостров, който е издаден навътре в морето. Той отдалеч привлича погледа на туристите със своя особен силует. По него има много природни пещери, които приличат на стаи. От последната „стая“ в скалата се открива сводест прозорец над шеметна пропаст, в която вълните на Черно море с шумен плясък се разбиват около балваните, натрупани под най-тесния издатък на планинския нос. Тази част е наречена „врата на четирисетте моми“.

Легендата за произхода на това име гласи:

Преди векове, по време на турското нашествие, нападателите успели да завладеят крайморските селища. Те ограбили и плячкосали всичко, което срещнали по пътя. Взели в плен четирдесет девойки. Избрали най-красивите, които срещнали. Отвели пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, която да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да предадат хубавиците на най-изявените войни, като награда за храбростта им.
Девойките, събрани от различни села,не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да бъде обезчестена от нападателите. Цял ден търсили начин да се спасят от участта, която ги очаквала. Най-смелата от тях им разкрила пътя, чрез който да спасят честта си, като посочила прозореца и казала: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере! Някои от девойките се изплашили и започнали да вият на глас. Но повечето от тях се окопитили и утешавали другарките си: няма живот за нас, по-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да попаднем в ръцете на войниците.

Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх – млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но по-голямата част от девойките смело решили съдбата си – по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. Решили, за да не се откаже някоя от тях, да заплетат плитките си една за друга. Когато слънцето почнало да клони на запад, те се изправили. В средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси…

Паднали четирисетте девойки в морето и загинали в аленеещите се от залеза води, запазили чисто своето име и моминска чест.

Морето – странно огледало,
в нощта притихнало, заспало,
сънува времена далечни –
горчиви, страшни, мрачни… вечни.

Било отдавна. В морско село,
на приказни скали строено,
живели дивни хубавици –
с души – слънца, с очи – звездици.
Говорели с цветята във тревата
и сплитали в косите светлината –
тъй нежна, топла, от дъга родена,
ОТ ОБИЧ И ОТ ВЯРА СЪТВОРЕНА.
Девойките посрещали със песен
и пролетта, и капещата есен,
и зимата, и галещото лято,
трептящо с песента на птиче ято.

Но облак черен се показал –
нашественик жесток навлязъл
в земите близки. Ужас мрачен
в окови хващал всичко. Влачел
по разранената земя телата
от омърсена вяра. Тишината
жужала страшно. Даже в храма
Светата Дева – поругана,
безмълвно шепнела молитва,
но само ехото откликва …
“Смили се, Господи, вземи ме.
Да бъде свято Твойто име.”
И кървави сълзи се стичат,
целуват кръста и се вричат
във своя Бог, във свойта Вяра,
стотици хора. Стене храма.
Камбаната не бие – ужасена.
Свещта угасва, разтопена
от пламъка на тъмен страх.
ХРИСТОС ОТНОВО Е РАЗПНАТ.
Кервани ослепени роби
се влачат с тежките окови.
И молят смърт. Не искат милост.
Но няма смърт. А има гнилост
от зверски ужас на земята.
Тупти страхът. Пищят децата.
Глави, забити на колове,
се втренчват жалостно нагоре
и болката избухва във небето …
Изтръгнато е даже и сърцето.
Жени утробата раздират –
плодът с ръцете си убиват
и вълчи вой в нощта се впива –
луната, кървава, застива.

Девойките, уплашени, съзрели
в далечината турските потери.
И вик на страх изпълнил ехо,
избягало от ужас над морето.
“Сестрици, мили, що да сторим?”
“Не можем с тях да се преборим”.
И устните зашепнали молитва,
а вяра от душите им избликва:
“Отче наш, който си на Небето,
Да се свети Твоето име
Да дойде Твоето царство,
Да бъде Твоята воля,
Дари ни, Господи, покоя.”
“Честта си няма да дадем –
за вярата си ще умрем.”
“О, чайки, дайте ни криле,
вземи ни, галещо море”.
И сплели своите коси –
Четиридесет девойки. ТАМ. САМИ.
И на върха на бялата скала
се спрели – мъничка сълза
търкулнала се от небето тихо –
от мъка и страдание покрито.

Затворили девойките очи,
политнали от острите скали,
а слънцето застинало за миг –
сковано от изпълнен с болка вик.
Разцепило се тъжното небе.
Надигнало се кърваво море.
Светкавица раздрала синевата.
и гръм разцепил тишината.
Забила тежката камбана
и кръста, на върха на храма,
засветил. КРЪСТА НА ГОЛГОТА.
Дарил Смъртта. Дарил Живота.

А турските потери – ужасени –
побягнали обезумели,
усетили незнаен страх,
безсилни срещу Божи гняв.

А после … Слънцето изгряло.
Небето топъл дъжд изляло
и над море, и над земя.
Дошла и цветната дъга.
От морска нежна, бяла пяна,
с небесна светлина огряна,
политнали нагоре в синевата
четиридесет бели чайки – към дъгата.
И малки стръкчета цветя
красели белите крила –
като следи и спомен от венци,
души – слънца, очи – звезди.

Морето – странно огледало,
в нощта притихнало, заспало,
сънува времена далечни –
горчиви, страшни, мрачни … вечни.

Пепа Николова

Втората легенда за нос Калиакра е свързана със Св. Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земята под краката му, за да успее да избяга. Така се е образувал носът. В крайна сметка той бил заловен и посечен. Сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място преди освобождението е имало и дервишски манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук.

Трета легенда разказва, че тук се е разразила най-голямата морска битка. Руската ескадра, водена от контраадмирал Ушаков разбива турската армада и с тази победа завършва Руско-Турската война от 1787-1791 г. Кръвта на защитниците на крепостта се пропила в скалите и затова те са с пурпурно-червен цвят. Археологически останки от крепостта Калиакра могат да се видят и сега на полуострова.

Факти

Калиакра (произнася се Калиа̀кра, на гръцки Калѝ А̀кра) е дълъг и тесен нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12 км от Каварна и на 60 километра североизточно от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров, представлява природен и археологически резерват и един от Стоте национални туристически обекта. На носа има музей, ресторант, морски фар, морската радиолокационна станция, метеорологична станция и параклис.

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *