Красивото високопланинско цвете еделвайс е символ на чистота и издръжливост, независимо от суровите условия, които го заобикалят. Еделвайс (на латински Leontopodium) е род многогодишни тревисти растения от семейство Сложноцветни. Среща се в Европа и Югозападна Азия. В България расте само един вид в Пирин и Стара планина.
Съществуват множество легенди за това красиво растение.
Според една от тях живели някога сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, докато си лежали на поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите. Показал го на сестра си Едел и тя предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители. Започнали да се изкачват, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъкът се изплъзва под пръстите му. Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка, но в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта. На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили еделвайс.
Има и много български легенди и предания за цветето.
В една от тях се разказва за цяло село, което бягало от изпепелените си домове, от агарянския ятаган. За да спасят святостта на своята земя, людете предпочели изгнанието пред поганската вяра. Водил ги беловлас стогодишен старец, прегърбен и обронил глава. Като се измъкнали от сипището, дълго около хиляда крачки, старецът сложил съсухрената си десница на примижалите очи, огледал се и повел хората през горския гъстак. Зверовете се уплашили, птиците се разбягали. Смазани от мъка и глад, хората дълго влачили костеливите си ходила, без да питат накъде отиват. Като се разредила гората, старецът се спрял под каменистото свлачище, което било едничкият пролаз към върха на планината. Спрели людете да си отдъхнат, а отстрани скалите се зъбели голи, насечени, страшни. Непристъпното място, отделено с урвите от поробителя, отпуснало душите на изнемогналите бежанци. Понабрали те малко сила, позабравили страха, наклали огньове. Но тираните виждали и чували и на разсвет се нахвърлили връз непокорната рая. Тясната полянка се удавила в кръв. Горското биле почервеняло и се попарило от скръб. Османлиите размахвали като мълнии ятаганите и сечели без милост. Пощадили само гладните деца и ги заградили с хвойна като ярета-тази стока им била нужна за еничари. Засрамено слънцето побягнало и се скрило по-рано. Небето почерняло. Слетели кръвожадни орли от висините и се нахвърлили на окошарените дечица. Зафучали с мощни криле, забивали нокти в крехките телца и вдигнали във въздуха с писък… Чак когато се съвзели жестоките разбойници, видели по непристъпните голини белите меса на децата. Орлите ги спасили от чуждата вяра с цената на тяхната смърт. И настъпило чудо – на мястото на всяко разкъсано телце поникнало прекрасно бяло цвете с много лъчи като слънце. А разбойниците се вкаменили. Те още стърчат край нежните небесни стръкчета еделвайси.
ЛЕГЕНДА ЗА ЕДЕЛВАЙСА
Във хижа планинска край печката топла,
ний пеехме, бавно се спускаше здрач,
гората шумеше и нейните вопли
Напомняха песен , и радост, и плач.
Ний пеехме тихо за родното село и стар гадулар,
За момини устни и кон шарколия,
За тъжна камина изпълнена с жар.
Ний пеехме тихо за Пирин и Рила,
любимата песен за волен орел,
за Вихрен, за наща Мальовица мила,
за дивната хубост и чар без предел.
Ний пеехме тъжната , вярната песен,
Че младост докле е е всичко шега,
и тихо от наще песни унесен
легенда зашепна планинец с тъга.
В планина далечна, снежна
те живели – две деца
слънчева милувка нежна
гряла обич в две сърца.
В планинска хижа малка
расли братец и сестра –
грижи в радост, радост в грижи
те за майка и баща.
Вайс наричали момчето
Едел казвала се тя –
калинчица във топло лято,
незабравка сред цветя.
С рокличката на планинки
викаше до своя брат
като пъстричка калинка
тичала от цвят на цвят
С шапчицата си тиролка
в нея с орлово перце
бродел из пътеки горски
Вайс с обветрено лице.
Там над родните простори
къпани в роса, в сълзи,
в слънце и цветя червени
пасли техните кози.
Сред козите в ден прекрасен
пак почивал Вайс щастлив
мамел небосклона ясен
викал си върха красив.
А до него тя вървяла –
лекичка като ветрец
песен тихичко запяла –
трепкал нежния гласец.
Ниско вес били горите
близо каменни чела
за отмора на козите
спрели под една скала.
Над скалата извор леден
песен тихо ромолял
той – свидетелят последен
после тайната разкрил.
Седнали тук Вайс и Едел
хапнали, запяла тя
с очи Вайс сестра си гледал
с поглед гледала го тя.
И до него тя седяла
с чудни езерни очи
и прегърнала го цяла –
спри поточе, замълчи….
Спрете птички във гората,
спри се Ветре в тоя час
и ти Орльо в небесата спри –
послушай песен, глас!
Спри горице своя шепот
и послушай песента,
Едел пеела с нежен трепет
сякаш пеела есента.
Пяла Едел с глас печален –
носел се над върхове,
пяла Едел с глас прощален –
все нагоре я зовял….
И заслушан, и унесен
слушал Вайс, в сърце тъга –
никога той тази песен
не бил чувал досега.
Вайс полегнал на тревата
и тъй както си лежал
там високо на скалата
цвят сребристо бял видял.
– Едел, Едел! Гледай, мила!
Виждаш ли ти онзи цвят
те очи в скалата впили
– Мене той е непознат.
Вайс послушай, чуй ме братко
да откъснем този цвят
дар за мама и за татко
щом не искаш – не си брат!
Тръгвай Вайс, ще бъдем двама
аз ще те крепя с ръце
ще зарадваме ний мама
с цвят откъснат от сърце.
Закатерили скалата
с пот облели се чела
ще пожали ли съдбата
две дечица, две сърца?
Изворът останал ниско
пропаст легнала е там,
а цветеца вече близко
и примамвал с чуден плам.
Стъпка, две…Вайс още сторил
невъзможно е така….
На сестра си проговорил
– Едел, дай ми ти ръка!
И ръка в ръката впили
тя го гледала и в миг
– Едел, падам сестро мила –
се понесъл страшен вик.
– Вайс – извикала сестрата
ужас замразил лице:
полетели от скалата
здраво вплели се ръце.
– Едел!…- Вайс!…
Зовът последен
повтаряли скалите в глас
спрял свойта песен извор леден
безшумно паднал нощен здрач…
А долу в бедната хижа
баща, и майка – две сърца
напразно викали с грижа
напразно чакали деца.
Зори при извора кристален
постъпили в страшен миг!
Извикал с глас баща печален
разцепил въздух майчин вик!