Легенди за Белоградчишките скали

Причудливите форми на Белоградчишките скали, наподобяващи гигантски скулптурни ваяния, раждат през вековете многобройни легенди, които да обяснят невероятната вкаменена хубост.

Момина скала (Фаловска група), както подсказва името й, е оприличена на глава на млада девойка.

Няма легенди около наименованието на Пчелен камък (Фаловска група). Неговото име е свързано с далеч по-проста причина. Той е кръстен така заради кошерите на диви пчели, които се намират там.

Легендата за Боров камък (Фаловска група) разказва, че по него момците от региона измервали своята смелост и сила, като правели надпревари помежду си за това кой ще се изкачи най-бързо по него. Победителят ставал войвода и взимал за жена най-хубавата девойка. Овчарят Божан отдавна копнеел за красавицата Елка, обаче в щастливия ден, когато преварил всички в изкачването на скалата, разбрал, че Елка била отвлечена от турци. Така той всеки ден изкачвал своето стадо до върха на скалата, която гледала над турския чифлик, и свирел на кавала си скръбни песни за своето либе. Веднъж, потънал в своята тъга, Божан свирел на кавала си и не отвърнал на зова за внимание на овена на своето стадо. Силното животно не останало доволно и искало да накаже своя пастир, затова се засилило и бутнало Божан от скалата. Двамата полетели надолу към пропастта, а овцете, верни на своите водачи, се втурнали след тях. Така Божан и цялото стадо осъмнали мъртви в подножието на Боров камък.

В близост до него се намира Орлов камък (Фаловска група). Смята се, че това място някога било дом на всякакви диви животни, но най-величествени и горди от тях били орлите. Обаче в местността се заселило племе, което започнала да ловува дивите птици. Жрецът и останалите старейшини на племето казвали, че не бива да се ловуват орлите, тъй като се кланели на бог орел и това било грешно, но самонадеяните младежи не се вслушвали в тези слова. Веднъж на един от младите, наречен Властимир, се присънил богът орел и го предупредил, че много голямо нещастие ще сполети племето, когато то излови и последния орел. Властимир пренебрегнал предупреждението и заедно с останалите продължили да убиват птиците. Така един ден, когато ятото значително намляло, младите отново излезли на лов, обаче стрелите им, насочени към орлите, се обръщали към тях самите и младежите един по един падали мъртви. Стрелата на Властимир се обърнала срещу него и в предсмъртните си мигове той признал пред своя брат Станимир за голямата си грешка. Станимир се върнал при племето и разказал за гибелта на другарите си. Тогава жрецът наредил да се започне молитва за прошка към стария бог орел. Три дни племето се молело и на третия се явил най-младият от орлите с перо в уста. Жрецът взел перото за знак за прошка, но казал, че повече орли няма да се появят в небето над скалите. Така и станало. Само Орлова скала останала за спомен за могъщите птици, които хората от племето пропъдили от своите земи.

Някога отдавна на двата най-високи върха между Белоградчишките скали имало два манастира: мъжки и девически.

Необикновена хубавица, сестра Витиния, живяла между калугерките, ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо.

Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур и се казвала Вита. Раснала Вита и хубавеела, съща самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна като тополка. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.

Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок и строен стан, черноок и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят.

Веднъж при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:

– Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.

Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.

Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с „боже наказание“, ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.

Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.

Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни.Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето…

Една нощ извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си- бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания… От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.

Минало почти година.Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките – от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла – да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!

Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко – никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева.

Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й – навън ранната пролет още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне.И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука – любимият на Витиния.

Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко – вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха. Така според легендата са се образували скалите Мадоната, Конникът и Метохът (всичките в Централната група).

История за хубава българска девойка стои и зад друга част на Белоградчишките скали. Според фолклора по тия места живяла Латинка дъщеря на местен златар. Тя се учела в селското училището, където я забелязал дервиш Абдията. Обезумял от любов по нея, само за нея мислел, само тя му била на ума. Ала Латинка имала друг любим – снажният момък Милотин. Гледал с луда ревност Абдията как ученичката се среща с момъка и кроял лукави планове как да я направи своя. Знаел, че няма да може да пребори силния младеж и затова прибегнал до лъжи. Дервишът наклеветил момъка в големи злини пред баща му. Така Милотин бил въдворен, а като станало време да се срещне Латинка със своя любим, дервишът отишъл на негово място. Тя дошла на мястото на срещата, а за нейн ужас иззад скалите изскочил полуделият от страст турчин. Хукнала да бяга девойката, а той след нея. Знаела, че някъде из скалите живее мечка стръвница, ала по-скоро на мечка щяла да се даде, отколкото на турчина. Тичала дълго, а след себе си чувала стъпките на наближаващия дервиш. Изведнъж пред нея се изправила човекоядната мечка. Замолила се Латинка господ да я превърне в камък, че да не я хване турчин и да се спаси от мечката. Молила се, молила се и чудото станало! Така на място застинала Латинка, а и всичко в околността. Така се появили скалите Ученичката и Дервишът. А Милотин останал дълго време да ридае за загубата на своето първо либе.

Скалата Велкова глава (Централна група) разказва историята на смелия хайдутина Велко. Веднъж седели турците в кафенето на Селим и беят разказвал как ранил българския хайдутин. В този момент запленените от разказа турци не усетили, че в кафенето влязъл човек. Новодошлият изслушал разказа, пред който ахкали турците, и като свършила историята, попитал бея дали е истина, че вторият оставил голям белег на хайдутина. Тогава мистериозният новодошъл отишъл до бея и дръпнал ризата си, а на рамото му се оголила голяма кървава рана. Беят понечил да отговори, но се стоварил мъртъв на земята преди да успее да пролълви и дума, а останалите турци онемели от страх. А на вратата се появил цял отбор млади момци. При вида на Велковата дружина с пищови в ръце, турците хвърлили кесиите си в краката на хайдутите. Велко грабнал кесиите и потеглил с дружината и с конете си, а след себе си сипел турските жълтици на българите от селото. За да напомня това щедро дело, днес се издига гордо Велкова глава.

Скалата Кукувицата (Централна група) пък носи своето име, понеже когато преминават през нея ветровете, се чува звук досущ като кукувича песен.

Близнаците (Збеговска група) пък разказват за тримата сина на Радул и Благуна. Добри хора били Радул и Благуна – богати, но много щедри, всеотдайни и гостоприемни. Всичко имали, но единственото, което им липсвало, за да са напълно щастливи било да си имат рожба. Молели се двамата ден и нощ да ги надари Господ с дете и накрая той чул техните молитви. Дошла веднъж една старица на тяхната врата, да моли за храна и подслон. Тъй като били много щедри души, те я приютили и не след дълго тя разбрала за голямото им страдание. На тръгване от дома им тя дала на Благуна специални билки, които носела със себе си. Не след дълго билките подействали. Благуна забременяла и подир няколко месеца се родили трима здрави сина близнаци. Нарекли ги Камен, Стамен и Драгой. Пораснали големи, здрави мъже, ала намерило се кой да завиди на щастливото семейство. Тримата боляри от селото не можели да понесат чуждото щастие и скроили пъклен план да упоят Радул и да убият него и трите му сина, за да заграбят богатството му. Така се и случило, с помощта на Радуловия брат болярите постигнали своя ужасен план. Убили Радул, Благуна и трите им сина, но в близост до дома им се издигнали скалите Близнаците. Скалите виснали над главите на злосторниците и всеки ден гузните боляри трябвало да се изправят лице в лице със спомена за своята зла постъпка. Малко време се минало и те полудели от тази гледка и се споминали, а близнаците още стоят мълчаливо и гордо, за да пазят бащиния си дом.

* На Белоградчишките скали са се възхищавали и много учени люде, сред които унгарският историк и пътешественик Феликс Каниц (през 1860 г.), французинът Адолф Бланки (1814 г), Константин Иречек, както и много български писатели. В книгата си „Дунавска България и Балканът“ Ф. Каниц ги описва така: „Общият вид и групировката на скалите, шарката на камъка, от който природата е съставила така хармонично този край, въпреки всички странни и фантастични подробности под блестящата прелест на една променлива светлина, произвежда тук чудно впечатление. когато при лунно осветление видите тези колони от червен пясъчник, които се редят като дърветата на гигантска алея и горните части на които често представляват групи от къщи, паметници, параходи, хора и животни, тогава чак разбирате произхода на окаменелия град в Триполитанска Киринейка, за който се говори в една арабска приказка.“

Факти

В края на перма, преди около 230 млн.г. в резултат на херцинския тектоничен цикъл земите в района на Белоградчик се наслоили песъчливо-мергелни скали. Релефът бил силно разчленен. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Червеникавият цвят се дължи на железните окиси и хидроокиси.
През юрския период върху пясъчниците се наслоили по-светли и по-дребни сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. Като резултат на младоалпийския тектонски цикъл комплексът се нагънал и останал на суша, като районът на Белоградчик попаднал в центъра на голяма антиклинала. При това нагъване варовиците като по-пластични претърпели деформация, а среднокъсовите конгломерати в ядката на антиклиналата силно се напукали. Впоследствие започнала интензивна ерозия на най-високо издигнатите части. Под влияние на водата, ветровете и колебанията на температурата варовиците от тези части се разрушили и разкрили силно напуканите конгломерати.
Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери. Тези скални колони, образуват естествена крепост, чийто отбранителен потенциал е бил експлоатиран от древни времена.

Източници

http://www.bulgarianhistory.org/
http://bg.wikipedia.org/
http://legendite.blogspot.com/
http://planinar.org/

Галерия

Видео

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *