В село Кьолмен живееше Фазлъ бей. От него беше пропищяло мало и голямо. Той присвояваше ниви, ливади, добитък и всичко, каквото можеше да се присвои. Имаше наглостта да ограбва дори другите бейове и султани. Ако някой кажеше дума за нивите или за добитъка си, то той сетне се разкайваше и загдето се е родил на този свят. Когато Фазлъ Гирай биеше някого, от време на време слушаше дали бие сърцето му и ако още имаше дух у него, биеше го докато издъхне.
Султанът Фазлъ бей се държеше жестоко не само с хората от селото, но и с тези, които минаваха през него. Ако минеше някой на кон, той го спираше, започваше да го бие и питаше: „Как можеш да яздиш кон пред султана?“ А когато срещнеше някого да води коня си, пак го спираше, започваше да го бие и питаше: „Защо не се качваш на коня си, бе?“
Опак човек беше Фазлъ бей. Никой не можеше с нищо да му угоди. Казват, че той помохамеданчил българите от селата Кьолмен и Станянци. Обичаше да играе и комар. Често ходеше в малкото селце зад гората — Хаджъ кьой, където се събираха комарджиите. Ходеше да гуляе и в село Есен, Бургаско. Там похапваше до насита свинско месо и обясняваше, че внимава в селото му това да не се разчуе.
Когато Фазлъ Гирай отиваше някъде, даваше нареждане на помощниците си: „Гледайте робите ми да не останат без работа!“ А когато се връщаше отнякъде и го попитаха къде отива, той отговаряше: „Отивам в селото на робите си!“ Навсякъде казваше, че това е селото на неговите роби „Кьолемин кьою“. Оттам остана и името на селото — Кьолмен.