Легенда за Розовата долина

Преди много, много години в едно далечно царство, сякаш забравено и от Бога, живеел един стар шейх. Той тънел в голям разкош, но единствената му радост била неговата дъщеря. Момичето било хубаво като картинка, но винаги тъжно. Баща й водел при нея гадатели прочути, вещи знахари и смешници от различни царства, но… напразно. Нищо не можело да развесели неговата единствена дъщеря.

Накрая в двореца се появил един стар и дрипав човек, който казал на шейха, че единственото нещо, което ще развесели девойката, е построяването на нов голям дворец, целия в прозорци, в които непрекъснато да се оглежда слънцето. Кой знае как и защо старият шейх му повярвал.

Започнали да търсят майстор, който да построи този дворец. Тъй като не се намирал такъв, шейхът обещал да даде дъщеря си за жена на този, който направи замъка. Пак никой не се обадил. Тогава един момък, който бил в тъмницата на шейха, казал, че може да направи такъв слънчев дворец. Изведен от тъмницата, той започнал бързо да действа. Поръчал материалите, намерил работници дюлгери и започнал градежа.

Гледала дъщерята на господаря всеки ден момъка от далечната страна, който така умело ръководел работата по строежа и бил толкова хубав, та се влюбила в него до полуда. Баща й вече не можел да я познае — тя ту се смеела весело, ту очите й се пълнели със сълзи. Повярвал, че наистина новият дворец ще я зарадва, но така и не помислял обещанието си, дадено на майстора — друговерец, да изпълни.

А двамата млади започнали да се срещат вечер тайно в градината с рози. Любовта им била взаимна. А и били толкова хубава двойка — високи, стройни, чернокоси, с бели като алабастър лица, на които греели блестящи черни влюбени очи. Девойката обаче познавала коварството на баща си и колкото повече наближавало привършването на строежа, толкова повече се присвивало младото й сърце в мрачни предчувствия.

И ето че накрая замъкът бил готов — целият облян в слънце с хилядите си прозорци от всичките му страни. Напразно чакал майсторът своята награда. Шейхът не искал да даде дъщеря си на друговерец и наредил на другия ден да го убият. Дойката на принцесата обаче научила за това и казала на двамата влюбени. Заедно те успели да подкупят стражата в двореца и да осигурят бягството на момъка с една лодка.

Цяла нощ младите прекарали в розовата градина. Мъката им била неописуема. Раздялата им щяла да бъде вечна. Неутешимата девойка отскубнала с корените една бяла роза и я подарила на любимия си да я засади в своята далечна родина, за да му напомня винаги за нея и за голямата им любов.

Дълъг и тежък бил пътят на младежа към родината му. Трябвало да мине не само по суша и вода, но и през пустиня, където водата му привършила и розата започнала да повяхва. За да не загине тя, момъкът разрязал кожата на гърдите си и пъхнал в раната коренчетата й. Така спасил розата и успял да я занесе в своята родина — България.

Дълго търсил подходящо място, където да я засади и накрая попаднал в една долина, която му се сторила добра. Засадил бялата роза и на сутринта с удива видял, че нейните цветни листенца са станали червени като кръвта от раната в гърдите му. А когато ставал сутрин рано да се порадва на своята роза, той виждал по листенцата й блестящи като диаманти капчици роса. Той си мислел с болка, че това са сълзите на далечното момиче, което толкова много обичал.

Останал младежът в тази долина и започнал да отглежда рози, мислейки непрестанно за своята любима. Така се създава Розовата долина у нас. По-късно се появил и град Казанлък, навярно кръстен на момичето, дало розата на момъка, защото „къс“ на турски е момиче.

Затова всички хора се радват на розите, защото те са израз на любов, както на мъка и сълзи.

Източници

„Вградената невеста“, Жечка Горчева

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *