Легенда за Реселец

От памтивека сред едно чудно място, едно вълшебство от хълми, долини, дървета и скали – чудновати със своите форми и краски, над които кръжат орли – извира малката, със звучно име рекичка Ръчене. Хуква тя лудешката надолу, притичва весело ту към десния тревист, ту към левия скалист склон и току се хвърли в някоя дълбина, та се пръска от смях. А когато скочи от някой по-висок праг, толкова силно се кикоти, че заглушава концерта на целия пеещ птичи свят. Весело й е, че скоро ще стигне Искъра и ще се слее с него в силната му прегръдка.

Около нея, там където хълмовете се отдръпват един от друг, в малката долинка е имало село, китно като градинка. Къщиците му малки. Червенеят покривите им от старите турски керемиди, през зеленината що ги ограждала. Дворчетата, пълна с шибои, невени, високостеблени бели, червени и шарени ружи, стройни като моминска снага. А тук всички моми били високи, стройни и кръшни, пъргави като кози.

Най-лична сред тях била Ресела. Две руси плитки, като две тежки ръкойки лежали на гърба й, чак до червения пояс, пристегнал тънката й снага. Лицето й бяло, бяло, с лек руменей, по бузите, а очите й светли, ясни, като два бистри извора. Като водата на Ръчене при онова. Чудното място. Когото погледнели тези очи, все се разболявал от мерак по нея. А нейното сърце туптяло и горяло само за Стоян, майстора на кавала, що свирел по сборове и седенки и по празници на мегдана, най-веселите песни и хора. И дарявал па хората малко радост в ония тежки робски дни. Дали защото Ръчене достатъчно налудувала се по стръмното, течала през селото кротко и спокойно и с тихия си ромон и бълбукане, като с песни приспивала и събуждала мало и голямо, тук всички пеели много, пеели хубаво – моми, булки, че и възрастни жени.

Седели Ресела със сестра си Добрана пред къщицата на единия бряг на реката, точели дълги тънки нишки (чеиз трябва да се стяга) и редят песен след песен. От другия бряг се обаждал медения глас на стояновия кавал. Ако пък той засвирел пръв, без много бавене те му отговаряли с песни. И така до късни вечери. Свирнята и песните прелитали, като лястовици в двете посоки над рекичката и галели влюбените им сърца.

В селото живял стар турчин, някогашен коджабашия, на име Осман Кадир, страшилище за моми и стари булки. Не му трябвали вече ни едните, ни другите, но още бил голям ценител на женската хубост. Като мернал веднъж на хорото Ресела, едва пс извикал „те това е хубост!” и лоша мисъл минала през главата му. „Ще зарадвам аз моя паша!” И щом свършило хорото, застанал пред нея:

– Много си гиздава, чоджум! Ти си само някой сарай да красиш.

Изтръпнала Ресела от думите му, но отговорила засмяна, все едно не е разбрала какво иска да й каже.

– Еее…, не съм толкова хубава, Осман ефенди. Има къде, къде по-хубави моми от мене.

От този ден страхът свил гнездо в душата й и не й давал покой ни ден, ни нощ. Прибирала се от нивите и градините по слънце, рядко излизала на мегдана, а на хорото не се явявала. Само пеели понякога, но не така весело, както преди.

Един ден, в едно горещо предпладне се разнесли викове и писъци на жени:

– Леле-е, цяла турска конница приближава Искъра и ще дойде в селото! Боже какво ли ще се случи, какво ще стане с нас!?

Всички настръхнали в очакване. Какво друго могли да направят? Ресела и Добрана щом чули, набързо се разделили с майка си и баща си и хукнали към гората на най-близкия хълм откъм десния бряг- на реката. Но били забелязани преди да се скрият и цяла сюрия от преследвачи се юрнала след тях. Бягали двете момичета бързо, като две подплашени сърнички и една друга кураж си давали. Ресела сметнала, че с опасно да бягат заедно. Така и двете ще бъдат погубени наведнъж и предложила:

– Бягай, какиното, направо и свий в дола, а аз ще бягам нагоре по хълма! – Мислейки, че
сестричката й поне ще се спаси.

Турците били много, имало кой да я забележи и кой да се спусне след нея. Там в дола тя намерила смъртта си.

Ресела със сетни сили успявала да държи преднина в тази неравна гонитба. Нозете й не я държали вече, сякаш стъпвала не по земя с трева и камъни, а по жива жарава. От силната жега, умората и напрежението от страха, цялата горяла в огън, сърцето й всеки миг можело да изхвръкне, дъхът й да спре завинаги. И само думите „няма да им се дам”, с някаква вълшебна сила все още местели нозете й нагоре, към билото на склона. Към нейния край. Последни стъпки и вече е на върха на хълма, на ръба на Калето. Пред нея, като разтворена паст на огромен звяр зеяла пропастта, а зад нея още по-страшни зверове – турците. Със зачервени и озверели лица все повече се приближавали към нея.

– Моят път вече свърши – мислила си тя и взела своето съдбовно решение. Обърнала глава към тях и извикала – „Жива няма да ви се дам, агаряни проклети!” Вдигнала почти детската си бяла десница и направила последен кръст пред лицето и сърцето си, шепнейки „Простете, мамо, тате!…Стояне!” Затворила очи и полетяла надолу към пропастта. Не! Тя излетяла нагоре, към вечността, чиста като светица.

Всички се потопили в скръб по най-слънчевата рожба, на слънчевата Ръченска долина. Стоян от мъка забягнал нанякъде. Съкрушените майка и баща се топели като запалени восъчни свещи и наскоро угаснали.

Селяните много жалеели и се гордеели със своите моми. Наричали ги „нашите героини” и за да се знае за тях и в бъдното, нарекли дола Добранин дол, а селото, на името на Ресела. Дали му ново име, весело, звучно и мелодично, като песен – РЕСЕЛЕЦ.

А Ресела и Добрана, жертвайки живота си, за да запазят чисти моминската си чест и святата българска вяра, българки остават и до днес.

Записана и съхранена от Благойка Петкова.

Източници
http://blagoika.wordpress.com/

3 коментара

  1. Тази легенда и история за с.Реселец не е дело и проучване на г-жа Благойка!!!

      1. За селото и неговите легенди има написана книга,която за съжаление е само в няколко екземпляра.Но нейният автор не успя да види приживе издаването й!

Вашият отговор на Стилиян Дамянов Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *