Когато черните османски орди стъпили на българска земя, Търновското царство паднало, крепостните стени били сринати, църквите – поругани, светините – разпилени. Някогашните величествени царски палати се превърнали в развалини. Народът бил сломен от мъка и страдания, навред се разнасяли вопли и стенания, живите завиждали на мъртвите. Единствена опора на хората в тези трудни дни бил патриархът. Евтимий успокоявал, насърчавал, благославял, страдал и плачел с всички българи. Тежка била участта на народа, но идвали още по-страшни дни, още по-голяма турска жестокост.
Турският завоевател Челеби Сюлейман искал да стъпче и последната мъжка гордост на Търново и намислил да се отърве от по-будните мъже. Извикал 110-те най-знатни боляри в църквата “Св. апостоли Петър и Павел”, уж да се посъветва с тях, а когато се събрали, заповядал да ги избият. На голям грях станал свидетел божият храм, олтарите били обляни в кръв, още по-черен станал мракът над Търново. Но и с това не приключило всичко.
Поробителят решил да лиши българите от последната им утеха и заповядал да обезглавят патриарха. Извели го от тъмницата и го повели към Лобната скала, където светият човек трябвало да бъде посечен. Тръгнал Евтимий и по пътя благославял хората, онемели от ужас, скръб и отчаяние. Спокоен, излъчващ невероятна сила на духа, опора на целия насъбрал се народ, патриархът положил глава под топора и отправил последна молитва. И тогава станало чудо. Издигнатата за удар ръка на палача се вкаменила. Секирата проблеснала безпомощно във въздуха и не паднала върху беловласата глава. Турците потръпнали от суеверен страх – разбрали, че нямат власт над светия човек. Палачът коленичил ужасен и безпомощен. На колене паднали и българите, но в благодарствена молитва. Турците постепенно се окопитили и измислили друго наказание – заточение. Отново ридания огласили Търново.
Млади и стари плачели като деца, лишени от родителска обич – сбогували се с патриарха. Всички излезли да го изпратят, безмерна била мъката им. “На кого ни оставяш, владико? Кой ще ни утеши в нашите неволи, отче свети!” – хората ридаели, целували ръцете му, босите му крака и земята, по която стъпвал. Майките подавали своите рожби за последна благословия. Сам завладян от мъката си, патриархът благославял с трепереща ръка сред всеобщото ридание. Напускайки почернения град, Евтимий оставил на българите последна утеха и последно оръжие – вярата.
Източници
„Легенди за Търновското царство“, Ж. Радева