Легенда за мъката на калотинци

В местността „Калотин“, близо до днешното село Агатово някога имаше голям извор. Бистрите му води течаха надолу към гъстите гори. Край него живееха българи в малко селце до гората. Те работеха неуморно за турския бей, който живееше в Агатово. По-надолу от извора се беше сгушила малка воденичка, в която селяните мелеха брашното си. Тежък беше животът им, но те бяха много трудолюбиви и все някак свързваха двата края.

Но, не щеш ли, един ден се случи беда. Беят беше дошъл да види дали са ожънати нивите и дали са остригани овцете. Той водеше със себе си своя любим син — палаво и непослушно дете. Без да разбере бащата, момчето се отскубна от своите придружители и затича към събралите се наблизо българчета.

Бейският син отдалече започна да им показва юмрука си. Тъй, както детето вървеше и бълваше обиди срещу българските деца, устремило към тях грозен поглед, не сети кога стигна до извора и падна във водата. Силната струя го завъртя и мигом го погълна. Никой не можеше да го спаси. Удави се бейското дете, а българчетата се разбягаха уплашени.

Не след дълго беят се върна при извора и потърси своя любимец, но той беше вече мъртъв. Турчинът закрещя яростно и започна да бие где когото свари. Заплаши, че жестоко ще отмъсти на всички българи, макар че никой от тях не беше виновен за смъртта на бейското дете.

Скоро дотърча и майката-кадъна, още по-яростна от бея. Тя пищеше и гонеше децата, които и без това бяха много уплашени. За бедните българи настъпи страшно време.

На другия ден по настояване на майката всички те бяха заставени да засипват извора. Цял ден носиха пръст и камъни и на мястото на извора издигнаха голяма могила. Водата беше спряна, но жестокото отмъщение тепърва предстоеше.

През нощта шепата изплашени и изтощени от непосилния труд селяни се събраха край бедните си къщурки. Чудеха се що да сторят, та да избегнат жестокото отмъщение на бейското семейство. Накрая взе думата най-старият жител на селото. Той каза: „В своя дълъг живот съм се убедил, че беят е жесток човек. Тук вече за никого от нас живот няма да има. А и водата е спряна. Ще умрем от жажда в тази суха равнина. Трябва да бягаме, мили братя! Трябва да тръгнем още тази нощ и да дирим друго място за живеене, защото много добре зная какво ни чака тук“.

След думите на стареца голяма мъка обхвана бедните хорица, но те знаеха, че той е прав. Жените се разтичаха по къщите, бързо събраха най-необходимото и го натовариха на колите. После сложиха и децата в тях и поеха по горския път на изток. Мъжете поведоха стадата след тях.

Нещастните бежанци денем се укриваха в горите, а нощем пътуваха. След седмица стигнаха землището на днешното село Калтинец Великотърновско. Харесаха земята и там се заселиха като запазиха името на селото си. Тази местност и до сега носи името на отдавнашните си заселници.

А на сутринта беят изпрати заптиетата да избият всички българи, но те не намериха там никого. Разярени от това, че са надхитрени, те подпалиха селото. Дълго време след това стоя съвсем самотна малката воденична, докато накрая и тя се срути. Днес до нейните останки е изградена нова чешма.

Случи ли ви се да минете по този край, вие ще видите пресъхналата долчинка, обрасла с тръни и трева и ще си представите как някога тук са текли бързоструйните води на големия извор. Ще изникне в представите ви и малкото селце, приютило се до голямата гора. Ще ви натъжат жалките останки на малката воденичка…

Тихото шумолене на житното поле в равнината и шуртенето на водата от новата чешма ще ви нашепват тайните на отдавна отминалите години. Тогава вие ще разберете голямата мъка на шепата калотинци по родното огнище, което те са били принудени да напуснат, бягайки от острия османски ятаган.

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *