Легенда за Момини скали

Навсякъде из пръснатите наоколо села и колиби хората вярват, че от върха на Момини скали се вижда Бялото море, в което слънцето обича да се гмурка.

За тези скали, чиито остри върхове се извисяват високо в небето, далечни и недостижими, се разказват дивни легенди. Под тях има урви, сипеи, канари, гори, пропасти и страшни бездни.

В подножието на тези страховити скали някога имало село, чиито колиби били пръснати като изгубени из дебрите овце. Жителите му живеели волно като планински орли и не знаели що е страх. Из гъстите гори често се чували гърмежи, по зелените поляни ехтели медни звънци от вакли стада, а от усоите се носели момински песни и момкови провиквания, пригласяни от чудни кавали. Но тези скали сякаш хвърляли някакво предизвикателство в сърцата на младежите и постепенно в душите им се появявал срам, че не могат да се изкачат по тях и да видят чудното Бяло море. Ех, младост, младост! Само на тебе са присъщи безумните постъпки и жаждата за слава и подвизи. Мъжките майки треперели при мисълта, че техните чада може да се подмамят от славата да превземат тези дивни върхове и да хукнат да се изкачват по тях.

В това, забравено сякаш от Бога, планинско селце живеела мома Севдана. Всички момци смятали, че тя е най-хубавото момиче на света. Та нали по-далече от горите край тяхното село не били ходили? Пасяла Севдана бащините си овце по планинските поляни, беряла дъхавите горски цветя, виела ги на венци и все пеела. Звучен и силен бил гласът й, та огласял чак високите непристъпни скали. А вечер, когато последните слънчеви лъчи се скривали зад тях, буйното момиче, подскачайки като дете, цялото окичено с цветя, се прибирало в бащината си колиба, докарвайки добре нахраненото стадо.

Всички момци от селото тайно въздишали по Севдана и медните им кавали разнасяли надалеч славата на нейната дивна красота. Била стройна и висока, току-що оформила се девойка като млада фиданка. От големите й черни очи често искрели дяволити пламъчета, които вещаели пак някоя детска лудория. Планинският вятър обичал да развява буйните й черни къдрици и да омайва и без това вече пощурелите по нея младежи.

Бащата на момата се радвал на нейната хубост и младост, на тъмните й очи, прилични на дълбоки кладенци, на гласа й, сравняван само с този на славея, но тежка мъка свивала сърцето му. Отвсякъде прииждали при него момци да искат ръката й. Богатите се мъчели да го подкупят с имането си, а бедните — със своята хубост и плам.

— Аз не съм господар на волята й — отговарял на всички той. — Нека тя сама си избере момък по сърце. А и смятам, че е още малка, та да бърза да се задоми.

Така отговарял обърканият баща, а в същото време виждал, че дъщеря му е разцъфнала като майска роза, която чака да бъде откъсната от здрава мъжка ръка.

А Севдана пасяла бащините си овце, пеела безгрижните си момински песни и не обръщала внимание на момците, които постоянно се мъчели да й вземат китката, водата й от менците на извора да напият. Е, сърцето й трепвало, колчем зърнела хубавия момък Свилен, по-дълго се вглеждала в тъмните му очи с ярки звездици в тях, когато водата й напивал, но само толкова. С нищо не показвала пред другите предпочитанието си към него.

Някои от богатите младежи така се озлобили от нейното пренебрежително отношение, че една нощ запалили бащините й колиби. Буйните пламъци дълго осветявали цялата околност. Едва се спасили Севдана и родителите й, но това злодеяние не ги изплашило много. Те продължили своя трудолюбив живот на планински люде. Съселяните им помогнали бързо да изградят нова колиба.

Но ето, че една ранна утрин злочестото семейство намерило в кошарата си изклано цялото вакло стадо овце заедно с кучетата — пазачи. Мъка и гняв разкъсали душата на бедния баща. Той прегърнал отчаяната си дъщеря и казал:

— Моля те, дъще мила, чуй бащината си дума! Знаеш, че не искам да ти се меся, но избери най-сетне момък по сърце, за да престанат вече тези нападения срещу нас.

— Тате, аз ще взема онзи, който ме изведе на върха на тези дивни скали и ми покаже Бялото море. Такова е желанието ми отколе, така и ще бъде!

А в сърцето си тя настойчиво молела Бога този момък да е Свилен.

След думите на Севдана младежите се присвили умърлушени. Едно е да искаш най-хубавата мома в селото, друго е да хукнеш с нея по тези непристъпни скали нагоре. Да не би да имат криле на орел? Нали всеки миг могат да се озоват долу в пропастите? Ех, мила им е Севдана, но по-мил е младият им живот.

Свилен бил висок и строен момък, с черни като ахат очи, в които горял силен огън, огън за мома Севдана. Той не преставал да ходи по стъпките й и да краде нейните изкусно изплетени венчета от свежи горски цветя. След думите на момичето той излязъл пред всички и казал:

— Моме Севдано, ти знаеш, че аз те любя отколе, макар и да не съм ти го казвал с думи. От скалите не се плаша. Аз ще те изведа на върха.

— Само тогава ще бъда твоя — отговорила момата.

— Ами ако загинем по пътя? — попитал момъкът.

— Ще загинем заедно. Нели знаеш, че и аз те любя мълчаливо.

Рано сутринта на другия ден, облечени празнично, хората от всички колиби в планинското селце се стекли към полянката в подножието на скалите да видят как двамата млади ще се изкачат по тях.

— Безумен младеж! — укорявали мъжете Свилен. — Да се затрие заради прищявката на една жена!

— Заради една голяма любов — отговорил Свилен и хванал здраво ръката на Севдана.

Майките на двамата млади храбреци си скубели косите от мъка, защото знаели, че децата им никога няма да се върнат. А бащите мълчаливо потропвали с крака и гледали с ненавист големите страховити скали, към които така безумно се запътили единствените им деца.

Набързо се сбогували двамата млади с близките си и поели обнадеждени нагоре. С притаен дъх хората отдолу следели как Свилен и Севдана прескачат смело камъни и храсти, как на места лазят по корем и с усилие търсят опора за краката и ръцете си. С нечувана нежност Свилен подкрепял девойката и често я носел на ръце, търсейки неуморно по-добри проходи в стръмнините.

Често младежите се скривали в по-големите пропасти и се изгубвали от погледите на хората долу. Майките надавали жални викове, бащите изтръпвали. Но ето, че пак се появявали, лазейки упорито нагоре сякаш към самите облаци. Най-после те се изкачили толкова нависоко, че започнали да не се виждат отдолу.

Чакали хората от селото до късно вечерта, но младите не се върнали. Чакали и на другия ден и на третия, но… напразно. Дълго ходели двете майки, покрили вече главите си с черни кърпи, до скалите и мрачно ги проклинали.

Минали години, а от младите ни вест, ни кост. Близките им така и не разбрали дали са стигнали върха и видели Бялото море, обляно от ласкавите слънчеви лъчи, или са загинали някъде по пътя към непревземаемия връх, който така жестоко ги бе подмамил.

Хората от селото кръстили тези скали „Момини“, защото момата пожелала да се изкачи по тях и разказвали от поколение на поколение за голямата любов между Свилен и Севдана, както и за смелостта им да тръгнат по този тежък път нагоре към непристъпния връх, доказвайки именно силата на тази чудна любов.

Източници

„Вградената невеста“, Жечка Горчева

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *