В мрачните дни на нашето минало, когато българският дух е бил прикован от веригите на робството, когато в душата е гаснела и последната искрица човешки живот, единствено църквите и манастирите са поддържали през вековете будно неговото съзнание. Но понякога в злощастни дни вълните на верския фанатизъм са достигали и до тези тихи пристанища, приютили в лоното си безценните скрижали на народа ни и надеждата му за спасение.
Неверниците знаели, че няма по-надежден щит от вярата, и с огън и меч се стремели да изтръгнат и последния корен на непокорното ни племе. И тогава, в пламъците на пожарите и развалините, погивало сътвореното от столетия. Оцелелите от погромите Христови братя понесли най-драгоценното – несломимата си вяра. Едни избягали по друмищата, а други се криели из пущинаците, за да се върнат отново сред пепелищата. За да начеват с нови сили съграждането на вечния храм на правата Христова вяра и български дух.
През ХVI век, когато войните на християнска Европа най-сетне спрели пълчищата на неверниците, цялата ярост на агаряните се стоварила върху останалите под робство християнски народи, а над старите български християнски светини запял мюезин. И отново монасите-отшелници започнали да бродят, съхранявайки светото Православие.
В тези тежки дни на изпитания в една пустинна местност, недалеч от морския бряг и старата българска твърдина Варна, сред непроходима вековна гора потърсили убежище неколцина монаси. С разкъсани одежди, с подбити от трудния път крака и изпонаранени тела, те идели тук с надежда да намерят пристан и утеха за изтерзаните си души. Черна мъка свивала сърцата им – старата монашеска обител, от която бягали, била превърната в пепелище от неверниците, а мнозина от братята им погинали мъченически.
Сякаш самата Божия ръка ги водила към това закътано място. Никъде наоколо не се виждали следи от човешки съществувания – нито село, нито път. Вековни хралупати дървета им дали подслон, гората ги хранела с плодовете си и стар целебен извор утолявал жаждата им. А сладкопойните горски обитатели по цял ден огласяли околността с песните си, утешавали ги и вливали бодрост в сърцата им.
Отшелниците били щастливи – усещали и чувствували Божието присъствие! Така живеели в мир и покой монасите – в единение с Бога, далеч от грешния и зъл свят. Нямали нито храм, нито икона, пред която да се помолят. Липсвали им и камбанния звън, и екота на клепалото. Само молитвата утешавала тези изстрадали, но вярващи и уповаващи се на Бога души!
Веднъж, в една дълбока нощ, когато ураганен вятър превивал клоните на дърветата, откъм морето, сред оглушителния тътен на вълните се дочул вик за помощ. Скрити от стихията, монасите не посмели да излязат. А на утрото, когато бурята стихнала и те достигнали брега, пред очите им се открила ужасяваща гледка. Вредом били пръснати отломките на голям кораб. Телата на десетки удавници се подмятали върху вълните или лежали ничком по пясъка. С нажалени сърца брятата се погрижили по християнския обичай за мъртвите. Внезапно едно от телата се размърдало. Чул се слаб стон. Зарадвани, монасите вдигнали тялото на спасения по Божия воля странник и вързопа, лежащ до него, и ги понесли в гората.
След няколко дни той дошъл на себе си и разказал на братята чудната си история. Във вързопа била завита голяма икона на св. равноапостолни Константин и Елена – покровителите на христианството – а спасения се оказал брат от една православна обител в близост до Цариград.
Той бил пратен във Великата Киевска лавра, за да вземе и пренесе в Константинопол чудотворната икона на двамата светци. Предания разказвали, че иконата била спасена и пренесена в Киево-Печьорската лавра от незнаен монах по време на агарянското нашествие и поробването на християните от двете страни на Стара планина.
Така, благодарение на покровителството на св. равноапостолни Константин и Елена, и по Божията милост, пратеникът и иконата били спасени от погибел.
От благодарност за спасението, пратеникът дарил чудотворната икона на братятата и поръчал на това място да бъде съграден храм. Колко време минало оттогава никой не знае. Но на това място, върху стария целебен извор, била съградена малка църквичка. По-късно, привлечени от славата на чудотворната икона, тук се появили и други монаси. Около църквата възникнал манастир, който и до днес носи името „Св. св. Константин и Елена”.
През много превратности преминала монашеската обител. Била разграбвана, опожарявана и разрушавана – и от безбожници, и от стихиите природни… Но св. равноапостоли не оставяли това да продължи задълго. Манастирът отново оживявал. За тържествуване на православната вяра! За да пази жив българския дух!