Кой бе Дайчо, незнайния момък,
дето остави своето име –
през времената до днес да се помни,
през вековете до днес да го има?
…
Дайчо хайдутин – прочутият войвода от Севлиевско – бил заловен от турците и осъден на смърт. Питали го за последното му желание. Дайчо поискал музика да му свири хоро и той да играе до издъхване. Религиозният фанатизъм на турският бей повелил да се изпълни предсмъртното желание на обречения юнак. Музиката, изглежда, била българска. Засвирила кръшно, буйно, тропливо хоро. Разкършил Дайчо юнашка снага, опънал буйни рунтави мустаци, пригладил гъсти черни вежди, разтворил яки ръце, па затропал с буйни крака, раздвижил мускули и кости, заситнил, заклякал и завикал. Колкото повече Дайчо се разигравал, толкова повече музикантите се изморявали. Колкото по-чевръсти били хороводните му стъпки, толкова повече затихвали музикантските звуци. Наближавало мръкване, а Дайчо все играел, играел последното си предсмъртно хоро, предсмъртно и пред народа, но предсмъртно и пред Великата Родина. Така се родило Дайчовото хоро, което се играе по цяла България, без да се знае неговата юначна и безсмъртна история.
Вижте още: „Дайчово хоро“
Източници
„Легенди от Берковския край” – Геройко Милчев