Един момък от село Ичме (днешното Стефан Караджово) си хареса мома от село Паракьой. Малкото селце, в което беше израсла хубавата мома, се намираше между землищата на днешните села Голямо Крушево, Денница и Оман.
Вдигна се голяма сватба. Близките на момчето отидоха в Паракьой с волски коли да вземат булката и роднините й. На връщане към Ичме сватбарите спряха, за да си починат животните.
Беше чуден летен ден. Хората поседнаха на полянката, която сякаш беше застлана с пъстротъкан губер, осеяна цялата с цветя. Пчелите весело жужаха, прелитайки от цвят на цвят, а от гората долитаха нежните трели на сладкопойните птици. Беше време само за веселба. И хората решиха да направят сватбата сред природата. Бързо разстлаха по тревата шарените кърпи и сложиха сватбарските гозби. Писнаха гайдите, залюля се кръшно българско хоро. Младоженците се усмихваха щастливо като гледаха как всички се веселят добре. Децата с радостни викове гонеха пъстрокрилите пеперуди.
В разгара на буйното веселие никой не забеляза как се появи башибозушка орда, сякаш изведнъж изникна от земята. Сватбарите изтръпнаха, веселото им настроение се изпари като дим. Нямаше как, поканиха нечаканите гости на трапезата си.
След като хапнаха и пийнаха добре, булката по стар славянски обичай започна да дарява всички по ред. Даряваше, даряваше, но нали имаше повече хора, отколкото бе предполагала, даровете й не стигнаха.
Не остана дар и за главатаря на ордата, който седеше на другия край на трапезата. Булката сведе виновно очи. Започна да реди извинения пред сърдития главатар, но той скочи озлобен и даде нареждания на хората си да изколят всички българи. Главорезите му това и чакаха. Цялата местност „Янъ кашлъ“ се огласи от предсмъртните писъци на деца, жени и мъже. Скоро всички вече бяха мъртви, остана само булката. Главатарят я държеше пред себе си и се чудеше дали да не я пощади заради голямата й хубост и да я направи своя робиня.
Но разбойниците започнаха да му се присмиват, че е започнал да става милостив. Тогава той извади острия си ятаган и хвана момата за дългите златисти коси. Отряза като на пиле хубавата й глава и я хвърли на главорезите си с думите: „Дръжте! Дано не кандисате на кръв!“ После башибозуците вземаха всичко, което можеше да се вземе от мъртвите и изчезнаха в гората.
На другия ден дойдоха близките на жестоко изкланите сватбари. Изкопаха гробове на мястото на тяхната смърт и ги погребаха, оплаквайки ги жално. Положиха в един гроб телата на младоженците, които нямаха късмет живи да се радват един на друг. После оградиха всеки гроб с камъни, за да се знае, че там са погребани християни. По-късно хората нарекоха това място „Булкински гробища“.
През време на кърджалийското движение жителите на село Паракьой често биваха нападани и избивани, а къщите им опожарявани. Ето защо те бяха принудени да се изселят в близките села. И днес личат останките от това нещастно село.
Личат и 53-те гроба на избитите сватбари в гората. Когато хората минават край тях скланят глава пред тези невинни жертви, потръпват при мисълта за кървавата сватба от онова далечно време на робство жестоко.