Кондо войвода – героят на Белград

Българин по кръв и произход, Кондо войвода израства като борец срещу турската тирания на сръбска земя, става герой на сръбската националноосвободителна борба и жертвува живота си за свободата на сръбския народ. Два града в България, повтаряйки донейде античната традиция, си оспорват правото да се нарекат негово родно място; една улица в Белград носи името му, а очевидци свидетелствуват, че доскоро са виждали неговия гроб зад олтара в манастира Троноше над Лозница, грижливо пазен от поколенията. . .

Години Кондо войвода кръстосва по българските земи в Мизия, Румелия и Македония с кърджалийския отряд, в който имало и турци, и гяури християни. С юначеството и природната си мъдрост, които притежавал, той бързо спечелва любовта и уважението на своите единоверци. Гушанц Али го направил билюкбашия. През 1804 г., когато дахиите в Сърбия се убеждават, че не могат да надделеят над сръбските въстаници само със своите сили, изпращат Кючук Алия — един от четиримата дахии в Белград — да отиде в Ягодина, за да търси съюзници. По това време Гушанц с 800—900 свои кърджалии е по тези места и предлага помощта си на сърбите — разбира се, срещу заплащане, — но като получава отказ, съюзява се с техните врагове — дахиите — и се озовава в Белград. С тях идва и Кондо. Близо две години той остава в Белград. Стоял на стража със своите момчета в караулната, която лежала между Барош и Савакапия на самия бряг на р. Сава.

По това време в съзнанието на Кондо се извършеа дълбок прелом. Той скоро разбира благородните цели, за които се бият сръбските въстаници. У него силно заговаря народностното чувство, тайно в сърцето му започва да лелее желанието да помогне на сърбите — народ, близък и по вяра, и по език, и по кръв, и по съдба с неговите родни братя. Оттук не било трудно вече да се покачи от зингиите на кърджалийските коне до висотата и идеалите на самоотвержените сръбски въстаници, а оттам — и до пиедестала на героите.

Кондо успява да съобщи на сръбските старейшини, че иска да напусне Гушанц Али и да се присъедини с момчетата си към сърбите. Неговото желание било посрещнато с радост, но на първо време го посъветвали да остане в крепостта, където ще бъде по-полезен на делото, ако помага на преследваните в града сърби да го напуснат. Кондо останал в своята караулка. Към нея се отправяли всички, които искали да бягат. Тайно през нощта той ги прехвърлял в сръбския лагер.

Към края на лятото Кондо решил, че е време той и момчетата му да напуснат крепостта. Една вечер отишъл в съседната караулка и повел разговор със стражата, за да отвлече вниманието й. В това време другарите му взели оръжието, от което така много се нуждаели въстаниците, прехвърлили се през вала и на скрито място зачакали Кондо. Не след дълго и той бил на уреченото място. Всички се озовали в сръбския лагер при Врачар.

Турците, които открили бягството на Кондо и хората му, помислили, че сърбите през същата нощ ще нападнат крепостта, и вдигнали в тревога целия гарнизон. Крепостта била осветена с факли. Последвала безразборна артилерийска и пушечна стрелба. Това било, както забелязва иронично един от мемоаристите, своеобразна илюминация в чест на Кондовото бягство!

Кондо и момчетата му били посрещнати радушно в лагера на въстаниците. Сам Кара Георги повикал при себе си Кондо и го поставил бинбашия (хилядник) на отряд бекяри.

Осемнадесет хиляди въстаници, разположени по Топчидере, Ташмейдан и Брачарските височини, обсаждали яката Белградска крепост. Първенците и войводите, събрани на съвет в Смедерево, решили да завземат със сила Белград и Шабац – две крепости, от които зависела свободата на Сърбия.

Кондо, който познавал добре слабите места на отбраната, посъветвал войводите къде и как да се нападне крепостта и се наел заедно с няколко момчета да премине пръв и да отвори Савакапия. Предложението му било прието, чакали само уречения ден. Пристъпът трябвало да започне на 30 ноември в зори, на турския годишен празник „Курбан байрам“. В навечерието му турците имали обичай цяла нощ да ядат и се веселят. В зори с топовен гърмеж се обявявало началото на постенето и всички лягали уморени да спят.

Кара Георги наредил на 29 ноември от утро до здрач всички оръдия да бият по крепостта, да тревожат турците. В същото време войските, които трябвало да атакуват, отпочинали, се подготвяли за предстоящата атака.

В ранните часове на нощта, когато настъпва най-дълбоката и тежка тишина, всички сръбски отряди били по местата си и чакали означеното време, за да нападнат крепостта. Най-напред тръгнал Кондо с петима избрани свои момчета „бекяри“, облечени в кърджалийски дрехи, за да заблудят стражите. Последвал го и побратимът му — бинбашията Узун Мирко Апостолович, прославил се вече „велики“ юнак в борбата с турците. По неговите разкази по-късно мемоаристи и историци описали подвига на Кондо. Ето как се развили събитията в тази паметна нощ: Когато тръгвали, на Кара Георги, иначе лют и понякога безмилостен човек, му домиляло за тези юнаци и на прощаване им казал: „Бог да е с вас, ще изгинете някъде.“ „Ако ние, господарю, погинем — отговорил Узун Мирко, — по-малко други сърби ще загинат.“

Кара Георги наредил след тях да тръгне войводата Милое Петрович със 150 доброволци и при първия знак отвътре да се прехвърлят през вала. На близко разстояние с 2000 души в най-дълбока тишина следвал и сам Кара Георги.

Седмината юнаци начело с Кондо успели да се промъкнат незабелязано покрай Савакапия и достигнали до караулната „Чардак-караул“, където нямало турска стража. Тук успели да се прехвърлят през вала. За да не се усъмни никой в тях, тръгнали спокойно не направо към портата, а навътре в крепостта. Ненадейно в тъмнината ги срещнал турски патрул и ги запитал отдалеч: „Кой е?“ Кондо спокойно на чист турски език отговорил: „Аз съм, кардаш, с момците на Узун бег.“ Стражата бавно продължила пътя си.

Малката дружина изчакала да се поотдалечи турският патрул, върнала се и бързо стигнала до Савакапия. На портата караулили двама души. Останалите спели в казематите.

Кондо хладнокръвно с гол ятаган се хвърлил срещу двамата турци и начаса ги посякъл. Един от другарите му — Никола Сремац, —който носел със себе си брадва, строшил железния катанец на вратата. Силните удари разбудили стражата, тя се надигнала и в нощната тишина проехтели първите изстрели. Турците се нахвърлили върху храбрите момци. Започнала страшна сеч. Първата пукотевица не разтревожила турската стража в другите сектори, тъй като дните на байрама започвали с гърмежи.

За Кондовата дружина нямало друг изход — трябвало или да избие стражата и да отвори портата, или всички да измрат под каменните й сводове. Гърди в гърди се ударили. Голямо умение проявили избраните момчета начело с Кондо и Узун Мирко и успели да избият и разпръснат турската стража от капията. В жестоката схватка четирима от момците на Кондо паднали убити, а Узун Мирко едва се отървал с две рани.

Кондо, който проявил истинско юначество в ръкопашната борба, бил ранен на четири места, но пак не забравил дълга си — заедно с останалите двама отворили напълно портата.

Като чул първите гърмежи, Милой със своя отряд се впуснал веднага към Савакапия. През отворената врата влязъл вътре и здраво я взел в свои ръце. В същото време и Кара Георги навлязъл с войските си навътре и бързо заел тази част на крепостта с всички кули и каземати. Оттук той бързо се насочил през бърдото към Варошкапия и нападнал стражата, за да я разгони и помогне на кнез Сима да влезе вътре с войските си. .

Турците, разбрали, че сърбите са влезли вътре в града „Вароша“, изпаднали в паника. Екнала пукотевица от пушки и топове, която се сляла със звънтенето на саби и ятагани. Навсякъде изненаданите турци бързо напускали крепостните стени и бягали към Калемегдан и вътрешния, горния град.

Отрядът па Кара Георги превзел Варошкапия и като се съединил с войските на кнез Сима Маркович, заел цялата югозападна част на крепостта.

Като чули пукотевицата, сръбските войски и в другите участъци прескочили окопа, покачили се на вала и навлезли в крепостта. Навсякъде войските били улеснени от суматохата, настъпила сред турците след неочакваното нападение при Савакапия.

Боевете около крепостните стени и вътре в града продължили и след настъпването на утрото. Гърменето на топовете, пукането на пушките и писъците на турските жени и деца раздирали небето. До 10 часа сръбските войски овладели външния град. Оцелелите турци се затворили във вътрешната крепост. Голямо количество боеприпаси, провизии, пушки и 24 тежки оръдия паднали в ръцете на въстаниците. Много турци загинали в суматохата и боя, а още повече били ранени.

При овладяването на тази голяма крепост въстаниците дали, като се изключат ранените, само 50 убити!

В разгара на боя Кондо бил изнесен от капията в полето от Милоевите бекяри. Едва пристъпвайки, тръгнал с тях и Узун Мирко. След като боят стихнал, взели ги в града и ги отнесли в Аганлиин конак, където дълго се лекували.

След освобождението на Белград на 22 януари 1807 г. славата на Кондо като първи герой за превземането на крепостта се разнесла широко по сръбската земя. Много немци и други чужденци, отсядащи в Белград, отивали в Аганлиин конак, за да видят прославения герой. Кара Георги и всички сръбски старейшини и войводи го уважавали и полагали големи грижи за него. Някои разказват дори, че Кара Георги толкова го обикнал, че искал да му даде за жена своята дъщеря, ако така рано не го грабнала юнашка смърт.

Само след няколко месеца, когато раните позаздравели, Кондо отново препасал оръжието. Той взел участие в боевете около Ужице, а по-късно се озовал и на Дрина.

Според едни източници загинал в бой при Лозница през 1807 г., а според други, по-достоверни, през 1813 г., когато на това място имало решително сражение с турците. До 1813 г., говорят мемоаристите, той със своите бекяри охранявал границата по Ужичката, Соколската и Подринската нахия.

Хиляда осемстотин и тринадесета година била гибелна за сръбските въстаници. До това време младата сръбска държава била подкрепяна от победите на руската армия в Руско-турската война от 1806—1812 г., а руската дипломация успяла да узакони нейната автономия в специален член на подписания след войната Букурещки мирен договор.

Походът на Наполеон в Русия окуражил султанска Турция да изпрати срещу въстаниците — вече не така въодушевени и единни, раздирани от борбата за власт — многобройни войски. Наново пламнали люти битки.

В това време Кондо бил при Лозница и посрещнал със своите бекяри ударите на Али паша и хаджи Бег Сребърния. Общ началник на сръбските войски в този район бил Петър Молер, който напразно се опитвал да спре огромната турска сила. Отрядът, в който се намирал и Кондо, бил обкръжен. След тежък бой само малка част оцелели храбреци успели да се измъкнат през нощта. По петите им била изпратена потеря, която ги достигнала близо до манастира „Троноше“. Наново се завързал още по-тежък и кръвопролитен бой. Силите били неравни, а участта на почти всички една — геройска смърт.

В този бой паднал и героят на Белградската крепост, бинбашията на „голите синове“, българинът Кондо войвода. Той нямал повече от 30 години и все пак оставил след себе си такава светла диря!

Източници

Дойно Дойнов, Бележити българи, 1968 г., стр. 187

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *