История за Чипровското въстание

Чипровци се готви да отхвърли робството. Готвят въстание основно католиците в града. Броят им е малък в православната България. Но все пак те са българи и знаят как се живее свободно.

Католиците обикалят другите държави на Запад, виждат какъв е животът там, знаят и онези от училище, които не са напускали малкия град, как живеят в чужбина хората. И вдигат глава по-високо, по-уверено, обикалят католишките владетели на Запад. Не им се радва Рим.

„Отстранявате се от свещеническите си задължения, с политика се занимавате“ — е становището на Конгрегацията. Свободата ги блазни сега. И работят за нея, работят „като българи — казва Н. Милев, — отколкото като католици и в никой случай не като оръдие на чужди попълзновения“. Не гасне искрата на бунта и в съседите на града, където в селските черкви звучи православна реч.

Тръгват дипломати, застъпват се, защищават народа. Около 1630 двама чипровчани тропат на дворцовите врати на австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III. Отварят се господарските врати и влизат при тях нарочните пратеници на привилегирования град от Балкана. Искат помощ. Обещават им владетелите. Приемат подарените им 15—16 бойни знамена и — отново в Чипровци. Но отчаяние: шведите нападат Германия. 25 години Кримска война (1644—1669 г.). По-слаба е сега Турция. Пак на път са пратениците. Отиват при влашкия войвода Матей Басараба (1633—1654 г.). Приема князът да помогне, та нали ако удари и победи турците, той също ще смъкне хомота на зависимостта. Но иска помощ от полския крал Владислав IV и от Венецианската република. Пак пътища, далечни пътища. Вървят по тях Петър Парчевич и един друг чипровчанин-францисканец, развяват широките си турски дрехи, с които били преоблечени, пристигат при полския крал (до 1648 г.). Добре ги посрещнал кралят. Съгласил се с тях и започнал да приготвя войска за помощ. Изпратил ги владетелят да занесат на българите радостната вест, като им подарил своя портрет, знамето, един кръст и пръстен, от който да се разбере, че той е с поробения Изток. Посъветвал ги да не се отбиват във Венеция, защото не било подходящо времето за това, и те тръгнали. Колко радост имало в очите на българите, когато посрещнали своите братя-пратеници, когато им разказвали всичко, което се случило с тях.

Тъжна вест обаче помрачила радостта им. На 24 март 1648 година полският крал склопил очи. Нечаканата смърт го отнесла в гроба, а заедно с него и освободителното дело на християните от Балкана, за което той заповяда да се подготви войската.

Искрата, която трябва да възпламени бунта, не изгасва. Народът иска, народът чака да се отърве от робството. Архиепископът Петър-Богдан съветва да не се бърза, защото не се знае какво ще прави Полша.

И отново по пътищата към Варшава. Петър Парчевич е пред новия полски крал Ян Казимир (1648—1668 г.) Ще помогне кралят, склонен е, ще помогне и австрийският император, но не иска най-напред той да удари турците, заради сключен по-рано мир.

Тогава пак на път — само че сега за Венецианската република. Топло лято. 1650 година. Но Парчевич бърза, нищо не го спира. И пристигна в нея. „Сенатът може да реши“ — отговаря на предложението му за помощ дожът. И неуморимият българин бърза да представи изложение в Сената, да изясни всичко, което не е ясно на сенаторите, за да не изпуснат те момента, когато турската държава линее. Предава писмата на софийския архиепископ Петър Богдан, на чипровския първенец Франческо Марканич, на останалите български първенци, за да знае републиката от тях, че българите са готови, че чакат онзи миг, когато ще се вдигнат на оръжие и е дошло време, когато ре-публиката може да помогне на „нашето царство“.

Обещания и съчувствия — и малък паричен подарък… Нищо повече не получил неуморимият пратеник на родината. А народът — той си знае, трябва да превива врат и да търпи робските години. Да търпи?!…

Но искрата му за бунта не гасне. 1656, 1658, 1672.
Пак дрънка оръжието. Полша и Турция са се изправили една срещу друга, воюват. Поляците нанасят поражения на турците.

Знае за успеха им градецът. Лежи пак частица вяра в сърцето му, че ще се освободи и ще заживее свободно в земята си.

И пак по прашните пътища на Европа е Парчевич. Този път те ще отведат пътника в Полша, Виена, Венеция и в Рим. Ще му донесат ли най-сетне голямото щастие — да види родината си свободна? — Те, тези пътища, които той отдавна обикаля, тези градове, които добре го познават, ще зарадват ли сърцето на стария пътник ? Ето че напуска Полша, излиза от императорския двор във Виена и е доволен, защото императорът го е приел добре, защото е свършил работата си, за която е изпратен. Но нещо лошо, каквото той не е очаквал, го среща на пътя. Виенският апостолически нунций Марко Алберичи не му позволил да продължи пътя си до Италия. Какво да пра¬ви? Да се върне назад — това е най-страшното, голям позор.

А без да е ходил в Рим, какво ще отнесе на своите събратя, на делото, на което служат всички. Папският нунций го заплашва, че ще го лиши за втори път от високото му място, от архиепископския му сан, който заемал в Марцианопол. Не се спрял патриотът, не се поколебал и през 1673 г. поел пътя за Венеция. Делото не чака разрешение и благоговението на папския нунций. То иска бързо да се върви напред по пътя, който е посочен. И той върви както всякога. Трябва да стигне края на своята мисия, от който край чака полза народът, страната. И той ще го стигне. Предава писма на венецианските държавници и им заявява, че народите отвред в Балканския полуостров чакат помощта на Венецианската република. И накрая — пак нищо — обещания и съчувствия към християните на Изтока.

Вечният пътник не се отчайва да продължи пътя си, да стигне Вечния град. Иска разрешение от Конгрегацията да посети Рим. Не вярва, че ще го получи. Без църковен сан, без архиепископска служба той е готов да остане, но да посети града, да изложи всичко, което му е поръчано, което той намери за добре да издума за доброто на на¬рода си. Отдава му се. През втората половина на януари 1674 получава разрешението. Но беда — заболява тежко. Пише писмо подир писмо до Рим, разказва за отслабнала Турция, за благоприятния момент да се освободят християнските народи. Пише и се страхува от коварната болест, дали не ще му прекъсне пътя.

А щом пооздравял, отива при папа Климент X (1670—1676 г.), кардиналите, чуждите пратеници. Едва събрал сили, за да поиска под¬крепата им да нападнат турците и дарят свободата на България и ето че отпаднал, силите му го оставили и той завършил живота си на чужда земя в големя град Рим, без почести. Било 23 юли 1674 година.

Не била добра 1674 година за кипровчани. Много сълзи отронили очите им. Отишли си от тоя свят личните им Петър Парчевич, Петър Богдан, Филип Станиславов. Отишли си и няма кой да ги замести вече. Слаби и мекушави са заместниците им.

Мирните хора се залавят да водят борбата към добър край. Готвят народа за деня, когато ще пламне боят срещу турците и не държат много на помощ отвън. Но все пак чакат някоя война да разтърси турската държава, та по-лесно да бъде на въстанието. Чакат, а империята се тресе, руши. Войни и вътрешна криза я разяждат. Бягат 200 хилядите турски войници от Виена, разкъсана е веригата им край стените на града. Вървят по петите им австрийци и поляци и не им дават да се спрат. Има свещен съюз. Под знамето му австрийци, венецианци, унгарци и поляци воюват срещу турчина. От вода и суша стрелят по турците.

Пада Буда (1686 г.), падат и други градове. Влизат венецианците в Атина (1687г.). Вее се знамето на свободата и над Белград (6 септември 1688 г.). Бягат турците към София. Бунтове гнетят войската им, жертват велики везири, свалят султан Мохамед IV, въздигат на престола брат му Сюлейман. Иеген Осман паша се бунтува. „Тресе се империята, ще падне и ще се превърне на пух и прах“ — радват се българите. Виждат кипровчани, иде онзи ден, в който ще вземат оръжието и ще го на- насочат срещу гърдите на поробителя.

В Търново са хванати съзаклятниците на въстанието от 1686 г. Някакъв грък ги издал. Вилнее потисникът на старопрестолния град. Но на другата година пак се тъкми въстание — само че сега в земите от Никопол до Силистра. Не е лесно вече на поробителя. Виждат това кипровчани. И не се оставят по-назад от другите; отдавна се гласят за това време. Католици и православни са едно, един им е пътят и той ги води към борбата, към свободата. За нея —свободата—ще леят кръвта си всички от северозападните краища на родината.

Австрийските войски са вече до земите ни. При тях са няколко чети на българите. Войвода на едната е чи- провчанинът Георги Пеячевич — братовчед на владика в града Ст. Княжевич. Там е и Богдан Маринов от Кипровец, командва конна чета. Командири има Кипровец, своя войска.

Вдигат глави напето четните командири, приближават напред към въстаналия Кипровец. В помощ на дигналия се народ начело с българските си командири идват и няколко австрийски отреди с една маджарска конница. Опора трябва да има въстанието, яка опора.

Летят сега четите на Георги Пеячевич и на Богдан Маринов, искат час по скоро да стигнат горе, където пее реката на Кипровец.

Към тях гледат още осем водачи на въстаниците, за тях мислят Иван и Михаил Станиславови; за тях и за народната свобода вее високо знамето Иван Станиславов, за тях се сеща и Лука Андренин. Нали те, всичките, наред с войводите им, са най-главните на въстанието и те трябва да мислят какво ще се прави, какво ще стане подире.

Мислят и водят войските към Кутловица (днес Монтана). Оставят четните командири по няколко момчета по слабите места на пътя към Кипровец. Решено е това, трябва да има отбрана градчето и спират на лагер в котловината Жеравица. Слаб бил вече турският съюзник граф Емерик Текели, за да се справи с тях, но зъл. Нямало как да ги удари с войската си, много били те. Да ги остави ли тогава ? О, не! Хитър е той, знае военни хитрости. Ще ги следи, ще чака, може да дойдат на сгода. И дошли. Видял графът какво представляват въстаниците. Проследил ги добре, когато тръгнали да търсят по селата храна за добитъка си и тръгнал към лагера им. Скроява им засада. Бие се въстаническата охрана с него, брани лагера.

Но въстаниците нямат опит, не знаят как да се предпазят добре от врага. Избива ги Текели. Разбива лагера. Изчаква по селските пътища на прикрито разпилените въстаници и ги напада. Тежко! Помощ не идва. А тъй я чакат те. Нали с австрийските войски са българите Георги Пеячевич й Богдан Маринов. Те ще дойдат… Забавят се австрийските войски. Наложило им се било; дори една част от тях хванали пътя за други земи. А тъй трябват на въстаниците в този час. Няколко хиляди български момчета загиват. А какво ли става из Пиротско, из Видинския край? Дали се бият и те? Каква ли е съдбата им? Защо не се обадят на Кипровец, нали той е главния център на въстанието?

Нали затова е укрепен той, за да издържи и на най- тежкия бой горе в Балкана, където бие неговото сърце — сърцето на въстанието, след което трябваше да грейне пред очите на българите свободата. Сега там ще се види всичко, ще се разбере какво ще стане. Затова към него, към Кипровец, през гори и долчини се промъкват оцелелите въстаници. Заемат укрепленията около великолепния градец и чакат, дебнат врага Текели. А той с един отряд маджари и турци ги настига. Димят пожарите след Текели. Чуват се да пращят изсъхнали съчки в гората, настъпени от войниците му, да се търкалят камъни, ритнати неволно от някои изморени войнишки чепици. Идат. Разпръскват се веригите им за обсада на града. Завързва се бой. Какво ще стане с цъфтящия през вековете Кипровец?

Ще го запазят ли неговите чеда, онези, на които бащите и дедите им някога събраха камък по камък от околностите му и го изградиха, вряха се през зиналите рупи в земята, за да припечелят нещо и го направят по-богат, по-хубав от другите, онези, които от далечна чужбина донесоха знание, за да издигнат чедата му и го прославят, за да ги подготвят за това време, когато с чиста съвест ще го защитават, ще защитават своя род български, па ако ще до един да изгинат. Какво ще стане — още не може да се разбере. Едно е ясно като бял ден, едно се разбира, че те ще останат из позициите си около прекрасния град на вярна стража, както дедите им са стояли в него на страж през вековете.

От няколко дни ечи боят. Стяга се обръчът на обсадата. Напира врагът. Падат мъртви защитниците на въстанието. Но не свършват, още има от смелите планинци. Търси противникът слабо място да пробие охраната им и да навлезе в привлекателното градче. Няколко дни минават. Настъпва врагът. Нахълтва в китната котловина, където лежи Кипровец. И — страшно за онези, които не са могли преди сражението да се скрият в гъстите гори на Балкана. Ходи врагът от врата на врата по къщите, хваща българите, избива едни от мъжете, други оставя. Разбойниците на Текели щадят понякога само жените и момите.

Нали утре те ще са робини. Децата не оставят. Не остава нито старец, нито старица. Никакъв глас от стария Кипровец, Само пукота на огъня, който доизгаря някоя дъбова греда или подрънкването на отдалечаващи се вериги, оковали ръцете на някой чипровчанин. Кипровец! Няма го вече. Догаря „Цветето на България“ славата на този край, на родината. Само тук-там някой зид на православната църква „Св. Никола“ и изцяло „Шарената чешма“ остават непокътнати. Разрушени са и Копиловци, Желязна и Клисура. В бъдеще летописци ще разказват за града, ще описват патилата на хората му, ще разпитват някой от оцелелите чипровчани как се е отървал от ятагана на турчина и какви са пътищата му, какво е изпатил, когато е вървял по тях, за да се спаси от смъртта. Ще събират сили и гняв от тях идните, за да ги хвърлят по-сетне в нови въстания срещу турците и да ги научат, че с ятаган народ не се усмирява, не се управлява за дълго.

„…гдето ги заловят, убиват ги или ги заробват“

Нима може да преклони българинът глава завинаги смирено, когато научи това от писанията на никополския католишки епископ Антон Стефанов?

Нима може да седи българинът със скръстени ръце, когато чете тези мисли на един западен летописец:

„Така, във внезапната обща бъркотия пред заплашващата от всъде вражеска ярост, могло да се види бедствието, да се видят майки, загрижени не за скъпи одежди, злато и сребро и други украси, но само за своите чада — да ги измъкнат из ноктите на турците, да се видят немощни и почтени старци и баби да отпадат от страх и слабост в бягство да стават жертва на вражески меч. Тук ридаят мъже не за къща, имоти, ниви, лозя и други владения, но за загубена скъпа съпруга или любима годеница; там други бягат по горите, други се скитат по нивите. Достатъчно е да се каже, че от почти 500 чипровски рода, от почти толкова копиловски рода, от 300 рода от Желязна и 80 клисурски рода едва трета част чрез трудно бягство се спасила; от всичките духовници, чиито брой, ако и да не е отбелязан, но се предполага, че те са били най-малко 50 или 60, се спасили само 14, а всички други, монаси и свещеници, или погинали, или били отведени в робство, по-горчиво от самата смърт.“

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *