Когато на пролет човек съзерцава Искрецкия извор, изпада в полухипнотично състояние. Десетки кубици бистра, пенлива вода бързат да напуснат мрачната галерия, сякаш закопнели за слънчевия припек. Повече от едно денонощие водата се е блъскала из тъмницата по улеи, водопади, езера и сифони. Кога ли някой по-щастлив от нас пещерняк ще проникне в тези карстови дворци.
Изворът и при най-голяма суша не е пресъхвал. Но на 4 ІІІ 1977 и 9 ІІІ 1980 година по време на Вранчанското и Свогенското земетресения пресъхна на два пъти за около 19 часа. Тиха паника тогава обхвана не малко от хората. Мълвата запрати подземната река към Лакатник, Безден и къде ли не. Но преливното пещерно езеро си беше на мястото. След 19 часа водата, отхвърлила глинените тапи, потичаше буквално кална. Краят на света и този път не се състоя. Така че за искречани реката е съдба. Нейната вода в миналото е въртяла камъните и чуковете на десетки воденици, тепавици, дараци, гатери, че даже и един-два самокова. В онези времена,когато електричеството е все още само в облаците, а парната машина е далече от турската империя, само водната тяга е енергийният двигател на човешкото развитие.
По мои спомени, по документи и разкази на стари хора, само на три-четири км. от извора надолу, водениците и тепавиците бяха над 30.
Автор: Людмил Прекрутов
Снимки: Ники Зарков