Захари Зограф – пламенен родолюбец и даровит творец

Епохата на Възраждането, характерна с разгръщането на просветителска дейност, борбата за самостоятелна българска църква и национално-освободителото движение, започва през втората половина на ХVIII в. Същевременно започва възраждането и на изобразителното изкуство в българските эеми. По времето, когато възникват организирани еснафски сдружения, „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски вече се преписва и разпространява.

През последната четвърт на века в някои планински населени места, известни като стари духовни, просветни, занаятчийски и търговски средища, възникват местни живописни и резбарски школи като Самоковската, Тревненската, Банско-Разложката и Дебърско-Реканската. Основоположниците им предавали изкуството си на своите синове и внуци, родственици, калфи и чираци.

Основоположникът на Самоковската иконописна школа Христо Димитров от с. Доспей, намиращо се недалеч от Самоков, предава своя опит на синовете си Димитър и Захарий, делата на които остават записани завинаги в нашата възрожденска летопис. Името на Захарий Зограф се откроява наред с имената на Юрий Венелин, Васил Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Константин Фотинов и др. родолюбиви българи.

Захарий Зограф е роден през 1810 г. Отначало учи в килийно училище при Неофит Рилски, към когото се привързва твърде много. През целия си живот запазва дълбоко почитание и признателност към любимия си първи учител по иконописно художествено майсторство. След като овладява тънкостите в изкуството, напуска Самоков и заминава за Пловдив – един от най-оживените търговски и просветни центрове. Там Захарий Зограф се развива и израства не само като превъзходен майстор на икони и стенописи, но и като радетел на родолюбие, образование и просвета. Характерно за него като млад живописец е стремежът му да прилага в своите икони и стенописи битови елементи. Например в пловдивската църква „Св.св. Константин и Елена“ на северната дяконска олтарна врата изображението на Архангел Михаил, който води грешната душа на умиращ българин, е представено реалистично, пищно.

Младият художник поддържал редовна кореспонденция с учителя си, като му съобщавал, че се среща с млади българи, които съветвал да не се гърчеят, а да запазят народността си. Уговарял Неофит Рилски да основат в Самоков типография. Предлагал му да открият книжарница в собствената му къща с дюкян. В Карастояновата печатница, намираща се в Самоков, със собствени средства поръчал отпечатването на „Взаимоучителска таблица за нашите деца“, която подарявал. В продължение на три месеца вземал уроци при французин за „съразмерността на човешкото тяло“. Най-вероятно под негово влияние през 1838 г. е имал намерение да отиде да учи живопис в Петербургската художествена академия. Тази идея на младия художник не се реализирала. По-късно братовият му син Зафир (Станислав Доспевски), след като натрупал достатъчно опит в иконописта, през 1850-а отива да учи в Русия.

През 1840-1841 г. Захарий Зограф завършва майсторските си стенописи в Бачковския манастир, които му донасят голяма известност. Получава предложения за работа от много места. Последователно работи в най-известните манастири – Рилския, Троянския и Преображенския. Украсява със стенописи техните храмове.

След като създава семейство, продължава да пътува и редовно да посещава родния си град. През 1846 г. пристига в Самоков начело на народното движение за изгонване от града на тамошния фанариотски владика Еремия заради начина му на живот, смущаващ чистите патриархални нрави и установени порядки. Включва се в борбата на българския народ за самостоятелна българска църква и освобождение от фанариотското духовно робство. Изразходва значителната за времето сума от 40 000 гроша в подкрепа на големия деец по църковния проблем Захарий хаджи Гюров – брат на неговата съпруга, който дълги години е живял в Цариград и след успешното решаване на църковния проблем се завръща в Самоков заедно с българския владика митрополит Доситей.

В храма на Преображенския манастир през 1849 г. именитият живописец изписва автопортрета си, както и някои от иконите на иконостаса. От портрета му личи, че е младолик, но преуморен и болнав за годините си.

Животът на твореца е кратък и неспокоен, изпълнен с постоянно творческо напрежение. Още съвсем млад, 29-годишен, Захарий Зограф пише на годеницата си Катерина хаджи Гюрова в Самоков: „Здравето ми не е съвършено от тия грижи„. Има оригинални схващания за живота, никои от които са изразени в сентенции като: „Три работи у три случаи, мужество у бой, смирение у гнев и любов у нужда„.

Към края на живота си посещава Света гора, където работи 17 месеца. Там украсява със стенописи храма в най-стария гръцки манастир „Великата лавра на св. Атанасий“ и поставя на български език подписа си: „Изобрази ся рукою Захария Христовича живописеца самоковчани на болгарине„. В забележителния и интересен надпис от юни 1852 г. той изобличава оная част от българите, които се поддават на гръцкото влияние и се гърчеят. Тези стенописи и няколко икони от същата 1852 г. той е изработил за църквата в метоха на българския манастир „Св. Георги“ в светогорския монашески градец Карея. Това са и последните негови творби.

Най-известните икони на Захарий Зограф се намират в черквите „Св.св. Константин и Елена“ в Пловдив, в „Св. Богородица“ в Копривщица, в Плачковския манастир, в Долнобешовския манастир и др. Най-известните негови стенописи са в параклиса и черквата на Бачковския манастир, в черквите на Преображенския, Троянския и Рилския манастир.

Захарий Зограф има модерно за времето разбиране за ролята на художника не само като творец, но и като обществен деец. Високо оценява ролята на просветителската дейност. Ясно съзнава, че тя е важен и съществен фактор в процеса на събуждането на българите, потънали в петвековен мрак. Убеден е, че това е главният път в борбата за духовно и политическо освобождение на неговия народ.

Като всепризнат основоположник на българската светска реалистична живопис, за разлика от своите съвременници, Захарий Зограф не се занимава само с рутинна работа, свързана с изписването на икони и стенописи. Той се обръща към живия човек и заобикалящата го действителност. Прави успешни опити эа тяхното изображение със средства, присъщи на академичната живопис.

Независимо от опитите на някои съвременни критици да търсят слаби страни на неговото творчество, художествените произведения, които е създал, завладяват със своята реалистичност, искреност, простота и примитивизъм. Безспорни и всепризнати остават заслугите на големия родолюбец за пробуждането на българския народ и за поставянето на началото на българското светско изкуство.
Захарий Зограф умира на 43-годишна възраст в родния Самоков, оставяйки богато наследство и трайна следа.

Източници

duma.bg

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *