Заклетата кория

Заградено от вековни дъбови гори, село Злокучене живееше тих и спокоен живот. Хората му бяха трудолюбиви и добри. Но настанаха тежки времена. Черкези и кърджалии започнаха често да го нападат и да издевателстват над населението му. Грабеха храна и добитък, отвличаха моми и невести, убиваха.

Веднъж в селото нахлу една голяма орда османлии и побърза да подпали къщите на мирните хора. Нощната тишина се разкъса от страшни писъци и пукот на горящи предмети. Скоро на светлината на огньовете се замяркаха фигурите на бягащите нещастни люде. Малцина от тях успяха да стигнат до Балкана. Повечето селяни бяха жестоко изклани върху набързо скалъпените дръвници в корията под селото. А останалите живи склониха глава под заплахата на острия ятаган и приеха исляма.

Погребаха закланите в старата кория до селото, а селския поп — под един вековен дъб. Преди да умре, свещеникът успя да извика: „Заклевам корията да пази навеки спомена за нас българите и за нашата нещастна съдба!“ Останалите живи, вече потурчени българи, нарекоха това място „Заклетата кория“. Никой не смееше дори клонче да откърши от дърветата в нея.

Приелите исляма хора напуснаха своето изгорено село Злокучене и построиха ново на около два километра, което днес се нарича Иванча.

Макар и вече с чалми и фереджета, хората от новото село не забравиха изкланите свои братя и сестри и често поливаха клоните на дъба с вино и вода. Споменаваха попа с добри слова. По едно време те забелязаха, че до огромния престарял дъб е изникнало странно нежно растение, което бе започнало да се увива около ствола му. Скоро то цъфна с много красиви цветове, яркочервени като пролятата кръв през онази злокобна нощ.

Новодошлият ходжа на селото нареди да се изкопае това непознато растение и да се засади в двора на джамията. Хората така и сториха, но цветето бързо изсъхна въпреки големите грижи, които полагаха за него.

След Освобождението в селото започнаха да се заселват балканджии. Местното население ги приемаше като свои братя. Даваше им храна и подслон в къщите си докато се наредят. Споделяше с тях и своята тайна за злочестата си съдба.

Малко селце е днес село Иванча, Поповска община. Младите хора се пръснаха по големите градове и села. Останаха само старците, които седят кротко пред портите на запустелите къщи и разнищват спомените на своите предци. А тези спомени са като жарава, незагаснала под пепелта на времето. Те разказват историята на „Заклетата кория“ и свещения дъб, за да се почита паметта на безбройните жертви на робството.

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *