Жажда за живот

Пра-прабабата на моята баба, започва разказа си Екатерина Алексиева от София, била от Загъжене. Като девойка тя била много красива. Висока и снажна, тя била харесвана от много ергени в селото.

В една ранна утрин, още не сипнала зората, най-личният момък от селото изневиделица изникнал и напил водата от медните й котли, заметнати с кобилица на рамо. Това било знак, че той я иска за своя съпруга. Не приела веднага девойката, но задирянията на момъка продължили. Той всяка сутрин започнал да я причаква на чешмата и да и разкрива чувствата си. Склонила момата и му пристанала. Оженили се. Вдигнали сватба и заживели щастливо в очакване на първа рожба.

По кърища и ливади текъл животът им. Но дошло време да се роди бебето. А на село – нито родилен дом, нито лекар, нито акушерка. А раждането не тръгвало. Свивала се от болки младата невяста, мъчила се, бебето не се раждало.

А навън – виелица, сняг и фъртуна. Безпомощни били. Свекърът се вдигнал в ранни зори и с кон през снежната виелица тръгнал за с. Искрец да доведе доктор.

Напразно. Не открил лекаря. Бил заминал за София. Тръгнал обратно по заснежения стръмен път към Загъжене с надеждата, че там, в планинското селце вече всичко е наред. Ще види желаното чакано внуче.

Когато прекрачил прага на къщата, там имало не една, а няколко баби – все акуширали, все поамагли. Но не минало и час и от стаята, в която била родилката, се разнесли страшни писъци. Не бебешки плач, а вой на жени. Старшен вой.

Бебето извадили, но майката не могли да спасят. Черна трагедия…
На другия ден вместо радостни черпни – погребение.

Откарали мъртвата родилка до тъмния гроб. Дошъл свещеникът да извърши опелото. Когато понечили да затворят ковчега, се чул звук като котешко мяукане. Свещеникът се озърнал и що да види – до мъртвата майка било положено и новороденото – прозрачно бледо, досущ като мъртвец и то. Извадил го и сгълчал жените, които били решили, че бебето е почти умряло и го били сложили до майката.

Всички разбрали, че не без Божията намеса детето оживяло. То било момиченце.

Днес потомък на това извадено от гроба бебенце, спасено от един свещеник, е пра-прабаба ми, прадядо ми, който станал свещеник, моята баба, майка ми и аз.

Затова вярвам, че България, че българинът и от гроба ще излезе, но ще пребъде във вековете.

Източници

Защо има българи от векове

снимка: Nikolai Zarkov, Фотоконкурс „Понор планина“

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *