Езическият култ към месеца у българите

Безспорно е, че Месецът е най-почитаното нощно светило и второто по значимост след Слънцето в езическия пантеон не само на българите, но и на останалите европейски народи. Смята се за бог или богиня на метаморфозите на природата, които протичат от раждането до смъртта. Всеизвестно е, че Месецът е служел за времеви ориентир и някои от най-старите календари се основават на лунните фази. Най-ранните свидетелства за лунарния култ у българите се намират в „Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици“ от визанийския архиепископ Теофилакт Охридски (1084–1107), в което се споменава, че нашите предци „не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на Слънцето, така и на Месеца и на другите звезди“. Пак там се описва разговорът между българския владетел Омуртаг и византийския пленник Кинам, който в защита на християнската си вяра заявил следното:

„А тия разни, които вие почитате за богове, признавам за истински демони, както се научих от божественото Писание, което казва, че всички богове на езичниците са демони. И ако ми изтъкваш Слънцето и Месеца и ме принуждаваш да се чудя на блясъка им, слушай – и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас, хората.“

Преди това пък българския книжовник Йоан Екзарх (края на IX–началото на X век) в своя Шестоднев порицава езичниците, като пише следното:

„Лошо и безчестно проповядват тези, които смятат, че двете светила са самовластни. Те [езичниците] дори смятат, че [тези светила] са причина за това, което се случва в живота на човека, без да знаят колко много грешат.“

Тези разкази за пореден път ни убеждават както в погрешните представи на християните, така и в тяхното крайно пренебрежително отношение и свръхегоцентризъм. Но да се върнем към основната тема. Според най-старите лингвистични данни

българите смятали Месеца за божество от мъжки пол

, тъй като в старобългарския език думата „мѣсѧць“ е от мъжки род. По-късно през Средновековието обаче се появява и думата „мѣсѧчина“ – от женски род, което говори за осмислянето на светилото като женско същество вероятно под византийско влияние, тъй като в гръцкия език думата „σελήνη“ по род е женска (всъщност Луната е схващана като богинята Селена от древните гърци). Според една версия в българския фолклор Месецът е по-малък брат на Слънцето, а Вечерницата е негова сестра. Представата за Луната като женско божество пък е породила версията, според която Месечината е сестра на Слънцето. Най-разпространеното име на светилото в народните песни е Месечко. Според старите българи той виждал всичко, което се случва през нощта, и дори се смятало, че той знаел повече от Слънцето, защото тайните дела обикновено се вършат именно по тъмно.

Петната по Месеца се обясняват с различни случки, но в основата на всички стои представата, че някога той (подобно на Слънцето) е бил разположен много ниско до хората, но след като жена се избърсала в него, замерила го с кал или го боднала с хурка, се издигнал нависоко. Разстоянието от Земята до Месеца било равно на разстоянието на Земята от край до край. Лунните фази, т.нар. менѝ, се разглеждат като различни етапи от пътя на божеството, който продължавал 28–30 дни. По време на своето пътуване по небето Месецът губел от светлината си, защото Слънцето му я отнемал, като го застигал. Когато дните се увеличавали и той растял на големина, и обратно – когато нямалявали светлите часове на деня, и той се смалявал.

Лунните фази имали огромно значение за живота на българите и много често определени действия зависели именно от формата на Месеца и местоположението му в небето. Периодът от новолуние до пълнолуние се смятал за обещаващ, а този от пълнолуние до новолуние за неблагоприятен. Новолунието (известно като Нова Свещ, Нов Месец, Млад Месец, Новина) се е посрещало с тържества, при които се замесвали специални пити, играели се хора, пеели се песни в чест на светилото и се изказвало пожеланието „Утре вечер по-голям!“ Втората фаза – пълнолунието (назовавано Пълна Свещ, Пълен Месец) – била обект на най-голямо почитане – вярвало се е, че всичко извърешно по това време ще има щастлив завършек. Именно в периода между двете първи фази се сеело, правели се сватби, подхващали се инициативи от всякакъв род, тъй като тогава всичко се плодяло, растяло, оголемявало. Третата фаза (Стара Свещ, Стар Месец) започвала от момента, в който светилото прехвърляло периода на пълнолуние и започвало да изтънява. Тогава се избягвало да се започва нещо ново, защото нямало да доведе до успех, същевременно обаче този период бил благоприятен за лекуване на болести, защото те по-лесно си отивали заедно с остаряването на светилото. Най-неподходящ за бъдещи начинания бил периодът, когато Месецът изчезва напълно за три дни (Разсип, Изет Месец) – тогава нищо не се вършело и нищо и не се подхващало, защото щяло да е напразно. Единственото положително действие, свързано с периода на изчезването на Месеца, било захранването на децата, което се извършвало именно тогава, тъй като предвещавало те да имат добър апетит.

По някои особени явления на Месеца се гадаело какво ще бъде времето през следващите дни, а почервеняването му се свързвало с много пролята кръв при война. Лунните затъмнения се обяснявали с това, че вълк/змей поглъщал светилото, а понякога и с това, че магьосници сваляли Месеца на земята, за да почерпят сили за своите магии. За богопочитането на светилото говори обстоятелството, че до XIX век при новолуние хората са го наричали „Дядо Господ“, сваляли капите си и обърнати с лице към него, се прекръствали.

Източници

Древноевропейска езическа философия (Кирил Ненов)

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *