Въведение Богородично -забравеният празник

„С решение на Св. Синод на Българската православна църква от 1929 г. празникът „Въведение Богородично“ в България се чества и като Ден на християнското семейство и на православната християнска учаща се младеж; според първоначалния замисъл – ден за християнизиране, за общение с Христа и Църквата Му. Денят бил неучебен и започвал със св. Литургия, на която учениците се причастявали.“

Днес това е изключение и голяма рядкост, особено по селата. Днес в българското училище учениците не знаят за смисъла на този празник, и, което е по-важно, за него не знаят и учителите. Днес за „Въведение Богородично“ не знаят и родителите, или поне повечето от тях. Какъв ден на Християнското семейство и младеж е той тогава, какъв празник е? В такъв случай, според установената в последно време практика, да започнем с обвиненията към Църквата. Тя явно не си е свършила работата, не е християнизирала достатъчно, тя не е добър просветител, забравила е задълженията си… това изречение може да стане нескончаемо. Когато, обаче, слушаме тези модерни обвинения към един доста удобен субект, какъвто е Българската Църква в последно време, трябва и добре да ги обмислим, а трябва и добре да видим кои са нейните обвинители. Най-напред за обвинителите; дали те не са тези, които преди няколко десетилетия я бяха обявили за нещо остаряло и ненужно, дали не са тези управници и политици, които вече двадесет и четири години не желаят да въведат вероучение в българското училище. Дали обвинителите на Църквата на са тези които изопачиха историята и изрязаха от нея същата тази Църква и основната ѝ роля и учиха хората, че няма Бог! За онези хора ли говорим, които спираха вярващите, т.е всички, да посещават богослужение. Или може би обвинителите на църквата ще познаем в министрите на образованието от по-ново време, които се страхуваха, да не би учениците, като изучават религия да станат свещеници, монаси и монахини, или пък в тази жена, която каза: „…да, бе, и да ми се молят в час“. Много е лесно човек да обвинява, особено, когато го прави равнодушно и лекомислено, просто да каже нещо, да снеме отговорността от себе си. Къде са днес тези обвинител, каква правят и какво направиха те за българското семейство и учеща се младеж, защото възпитанието и образованието бяха и техен пряк ангажимент. Днес те, а за съжаление и ние сме изправени пред множество проблеми, които в последните години ескалираха и прераснаха в трагедии – трагедията на нашето образование, семейство и младеж; тези младежи, които не признават никакви норми, вземат наркотици, убиват и се самоубиват, грабят, безчинстват… Обвиняващите Църквата за този упадък ми приличат на онези от библейския разказ за блудницата и нейните обвинители, които водейки я при Христос, искаха да я убият с камъни, но не след дълго се разотидоха…а разказа завършва с Христовите думи: „Жено, къде са твоите обвинители…“.

Ясно е, че обвинители днес ще се намерят, защото изпадайки в безпомощност, те ще търсят вината в друг, впрочем човек най-трудно вижда собствената си грешка.

До петдесетте години хората са се венчавали, защото не е имало гражданско състояние и брак. До тогава Църквата е водела и бракоразводните дела. Тя от векове е знаела, че най-важното за един народ, за неговото бъдеще, за неговия просперитет, за традициите и името му, е било СЕМЕЙСТВОТО. В България и през турското робства семейството е било основата, над която се е градило всичко останало. Църквата, като любяща майка, посрещаше в обятията си всяко новородено, кръщаваше го с православно кръщение, и го поверяваше на родителите и на школото, което пак беше от нея, а после го просвещаваше като скъпа българска рожба, защото знаеше, че Бог най-много обича децата. За тези невинни създания, Той бе казал: „Оставете децата да идват при Мене и не им пречете…“, сиреч помагайте им. В тия здрави християнски семейства се раждаха много деца. Техните родители плащаха седем данъка на турчина, та и кръвен, дори, много умираха и пак гледаха деца, защото бяха истински християнски семейства. В село Бяла Черква в известно въстание са избити всички мъже и момчета, след това там се събират ратаи от цяла България, женят се за тамошните девойки и селото пак се създава, по-късно става и град. В последните години, обаче изчезнаха и се стопиха половината български села. Един светогорски монах казва, че това, за което си заслужава човек да се грижи на тоя свят е семейството, иначе той трябва да отдаде живота си само на Бога. Днес се питам, как за петдесет години българското семейство стана рядкост, как българската младеж изгуби всякакви морални устои, как народа се озлоби срещу своите събратя, как богатите и заможните български бизнесмени могат да гледат осиротелите си събратя така безучастно, как по селата роднини по цял живот не си говорят заради десет квадрата земя, как красивата ни държава, или по-точно това, което е останало от нея, попадна отново в робство на чужда политика. Кризата, в която се намираме не е икономическа, защото всеки ден по пътищата ме изпреварват все по-луксозни и скъпи возила, кризата е духовна и интелектуална. Тя бе предречена от Неврокопския Митрополит Борис / Разумов / още в началото на този процес, преди повече от шестдесет години. За нея говореха всички Православни патриарси през 2000 г., в посланието си. Тя е криза на семейството, образованието и младежта. Църквата винаги е предупреждавала за идването ѝ, та макар и под тежката ръка на тоталитаризма, от чието наследство страдаме в момента.

Бог обикна този свят, токова силно го обикна, че отдаде Своя Единороден Син за него. От всичко най-много обикна децата. Бог обаче никой не води на сила към Себе Си, затова и Църквата не задължава никого да прекрачи нейния праг, тя просто кани за това. Човека е свободен, свободен да избира; да бъде близко да своя Творец и Всеподател, да се ползва от благата и Даровете на Църквата, или да бъде далече от Него, и да се лута в тъмнината на този свят. Малкото дете, обаче, не може да избере само, на него трябва да му се покаже верния път, да се привърже, като младото дърво, към сигурен и непоклатим стълб – стълба на нашата Православна вяра, която единствена успя да ни съхрани до днес. Тогава то ще расте крепко, щастливо, облагородявано от Светия дух, понесло неговите дарове, които са мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *