Владимир Куртев – праведникът на света

Колко кратичко го е формулирал Гоце – „Съдбата на Македония е наша обща съдба”. В тази обща съдба е и саможертвата на Владимир Куртев – бореца за свободата на Македония, чийто произход не е оттам, освен произходът на шестте му рани и шестте му ордена. По бащина линия е от почитан сливенски род, преселен в Болград, Бесарабия, баща му Спиридон Куртев е възпитаник на Санктпетербургската военна академия, като подполковник участва в отряда на ген. Скобелев в боевете за Плевен.

Майката, учителката Мария Серезлиева, е от рода на Никола Ръжанков, верния съратник на Левски. Синът му Радко Куртев в спомените си за него пише: „В революционното движение за свободата на Македония моят баща влиза като ученик в гимназията. Заклет е от неговия учител по физика Иван Гарванов, известен активен деец на ВМОРО. Учителят му го праща с писмо до Даме Груев на конгреса в Жабокрът, десницата на Даме стиска неговата и сякаш го облича в рицарските доспехи на рицар в освободителния поход за Македония.

Първото му четничество тръгва от къщата в Кюстендил на Гьошето Гочев, в четата се записва с един приятел. Майките на двамата пристигат от София да ги дирят, другарите чуват, скрити в къщата на пунктовия началник, плача им, но и думите на Владовата майка: „Ех, на добър час да им е. Нека Господ ги пази!”

Чува я Господ и опазва Владо в 20 години четничество в четите на Добри Даскалов, на Симеон Клинчарски, на Михаил Таков, на Яворов, в четите през 20-те години в Кочанcко, във войните, в атентатите в Солун заедно с Тане Николов, Запрянов и Занков.

Той, който завършва Софийския университет и става гимназиален учител в Кюстендил, може да преподава история по собственото си тяло, ей тъй – да посочва рана по рана и да разказва. „Къде е Сажденик? – би могъл да попита учителят. – В Осоговската планина, нали?”  Ресово щял да помни цял живот, нали оттам му била нефелата ръка, в тежък бой там загиват десетима четници. Владо е ранен в ръката, Антон Чеха – в гърдите. Скоро А.Чеха почива, а Владо успява да премине река Черна и да се укрие при една старица. Населението и четата го смятат за убит, воеводата Даскалов успява да попари с тази вест и близките му. Едва позаздравяла раната му, ето го пак в борбата – участва в епохалното сражение при Ножот на 1.07.1907 г. близо до селата Никодим, Ракля и Попадия.

Бомби като цветя хвърлят двадесетина души начело с Вл. Куртев, изпратени да подкрепят обкръжената чета на Христо Цветков, обръчът е разкъсан, но четниците отказват да се оттеглят и пеейки „Тоз, който падне”, загиват всичките 45 четници. След този бой Куртев е в четата на Дончо Лазаров, но болката в ръката му го отвела в София при доверения му лекар. Лекарят загубил ума и дума, като го съзрял – та той му бил ходил на панихида! Цяла София и Кюстендил знаели за смъртта му при Ножот, а на къщата му го чакал некролог. В навечерието на Балканската война той е изпратен при Сандански, за да го покани да участва в бойните действия със съсредоточените в Банско чети, но Яне отказва.

Заедно с четата на Занков той е по петите на бягащите турски войски и с нея влиза в Серес. Докато Димитър Ляпов държи реч от балкона на Хюкюмата, Владо се промъква през един комин, за да побие българското знаме на конака и е улучен от отсрещното дервишко теке. В болницата се състоява тържественото връчване на първия му орден за храброст.

Куртев не пропуска и страховития бой при Булаир. Заболял от холера, е бил изхвърлен сред безнадеждно болните, но пак възкръснал и воювал при Султантепе и Калиманци, после при Дренова глава и Завоя на Черна. Вторият му орден е за проявена храброст през Европейската война.

Харизматична личност, близък с И. Михайлов, К. Дрангов, Ж. Настев, той е избран за член на ЦК на ВМОРО, „интелектуалец и боец, известен в цял Кюстендил с националистическата си дейност”, го нарича италианският журналист Габриеле Несим. Жертвоготовността за каузата на българщината при него е съчетана с висш хуманизъм, когато научава плановете за депортация на българските евреи през 1943 г., той възкликва: „Ако Габровски не отмени депортацията, ще отговаря пред ВМРО.”
Ето как според сина му Радко Куртев са протекли събитията през март 1943 г. Още в края на февруари на прием в къщата на Белев, зловещия шеф на Комисарството по еврейските въпроси, се съобщава от немски представител, най-вероятно Данекер, за подписания договор за предстоящата депортация на общо 20 000 евреи – 12 000 от „новите земи” и 8000 „нежелани евреи” от „старите” предели. Куртев съобщава наученото на приятеля си Нисо Аладжем, а след връщането си в Кюстендил – на представители на еврейската общност в града и на адвоката Иван Момчилов, предприемача Асен Суичмезов, депутата Петър Михалев. От защитниците на еврейската кауза се взема решение за изпращане на делегация в София, в която отначало се записват 40 души, но след натиска на властта в града същата се редуцира на 4-ма. На 7 март за София от съседна гара, тъй като Кюстендил е блокиран от войска, заминават Вл. Куртев, И. Момчилов,П. Михалев и А. Суичмезов.
В София отиват в дома на кюстендилския депутат, заместник-предсе-дателя на НС Димитър Пешев, който добре ги приема, но твърди, че нищо не знае. Уговарят се на следващия ден да се срещнат в НС, където на 9 март в 7 ч се открива парламентарна сесия. Сутринта на 9 март четиримата се разделят пред НС, Вл.Куртев тръгва към проф. д-р Ал.Станишев, а останалите влизат вътре за разговор с Пешев. На следващия ден Вл. Куртев е в Пловдив при един от водачите на мартенската акция – владиката Кирил. Пешев и другите трима след отказа на Филов да ги приеме дават на Габровски да разбере, че планът Данекер-Белев не е вече тайна и че гражданството няма да се примири, пред тях Габровски вдига телефона, за да отмени заповедта за депортация след консултация по телефона с цар Борис III.

Два месеца преди фаталния за България девети септември уговорената среща между И.Михайлов и Вл.Куртев в Скопие по трагично стечение на обстоятелствата не се състоява. След девети Вл. Куртев е крит в къщата на сем. Конфорти в Кюстендил и в едно българско семейство. Към края на 1944 година къщата му в София е блокирана, след жесток обиск близките му са откарани в милицията на Лъвов мост, групата по ареста им е водена от самия Лев Главинчев, извършил вече стотици садистични убийства. Радко е разпитван от Тома Трайков, съпругата му Параскева и другият син Ивайло – от Левчо, който в пристъп на ярост я души с шалчето й. Версията на семейството му е, че Владо е нелегален в чета на някой си Апостоловски. Ненаучили нищо от тях, ги пускат.

През декември 1944 г. Вл.Куртев пристига така добре дегизиран в София, че отначало близките му не могат да го познаят. В къщата им на ул. „Янтра” е подготвено помещение, зазидано с тухли за скривалище.

През януари 1945 г. той успешно се укрива при нов обиск. Отново в милицията на Лъвов мост в лапите на Главинчевата шайка попадат близките му, но те издържат разпитите с чувството, че са опазили живота на Владо. Към средата на 1945-а започват първите сондажи с властта за легализиране на ВМРО. У Владо-ви се провеждат разговори с Перо Шанданов, чрез него Куртев се свързва с Тр. Костов, в някои от разговорите участват Добри Терпешев и Антон Югов. На една от срещите заедно с Куртев е бил и Кирил Дрангов и двамата не са подозирали предателство.

Погромът над ВМРО става на 7 срещу 8 юни 1945 г. неслучайно – тогава е получена директивата от Москва за „създаване на македонска нация” и за записването на населението в Пирин дори чрез прилагане на насилие. Куртев е арестуван на рождения ден на Йосиф Марков, същата вечер е арестуван и Жоро Настев в една вила в Княжево, а Кирил Дрангов се самоубива при опита им да го арестуват. Оттогава започва животът на ръководителите на ВМРО в легендите. Според едната версия те са изпратени в Сибир, според сина му Радко са транспортирани първо в Пазарджишкия затвор, а оттам изведени нейде из Пирин, полети с бензин и запалени. Лагеристи от Белене са разказвали, че са били доведени под силна охрана в лагера в Белене, държани напълно изолирани и предадени през Горна Джумая на Тито. Тази версия е подхранвана от безспорния факт, че българската ДС е била горещо подпомагана от представители на УДБА в София.

Заради участието си в спасяването на българските евреи, на 6 март 1997 г. е удостоен посмъртно с орден „Стара планина“, а на 5 май 2010 г. с Решение на комисията към Държавния израелски институт „Яд Вашем“ е провъзгласен за „Праведник на света“.

Източници

Кристин ЮРУКОВА, в-к Детонация, март 2004
Wikipedia

Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *