В сърцето на Родопите се издига продълговато, скалисто плато, обвито в мистерии и легенди, наречено Белинташ. По него и до днес личат следите от разумна човешка дейност, която остава неразгадана и зорко пази своите тайни.
Скалите на Белинташ са резултат от изригването на вулкан, чийто кратер е застиналият в съседен връх Караджов камък. И логичните обяснения свършват дотук.
В превод от древните тюркски езици Белинташ може да се тълкува като „камък на познанието”. Тук стрелките на компаса полудяват под влияние на силната магнитна аномалия в района, а през зимата снегът се топи веднага щом докосне повърхноста на вулканичната скала, която сякаш още пази част от топлината на горещата лава.
Скалният масив е дълъг почти 800-850 метра и широк между 20 и 40 метра в различните зони. Разположен е в посока изток-запад, най-високата му част е с наклон около 8 градуса, като по-ниската страна е ориентирана на юг. От изток са запазени части от силно ерозирали каменни стъпала, водещи до върха на Белинташ. Стълбата е била изсечена на два пъти, след като стъпалата на по-външната са били износени. До тях се виждат четири дупки, които вероятно са използвани за парапет или са имали ритуално значение. Изсечените знаци от линии и ямки на изравнената най-висока част от платото всъщност са и най-голямата загадка на Белинташ. Плитките кратери с продълговата форма събуждат много въпроси-дали са природен феномен, дело на човешка ръка или пък нещо друго?
Интересни са и двата успоредни улея с дължина около 8 метра, ширина 15 см и дълбочина 15 см, които пресичат площадката в посока североизток-югозапад. Край тях има издълбани различни по форма дупки. Многото ямки представляват свързана с плитки улеи система. Те са като скачени съдове и по време на дъжд водата в тях прелива последователно. Два кладенеца (щерни) са в центъра на системата. По-големият е с диаметър 2.10 м и дълбочина почти 2.50 м. По-малкият е с диаметър 1.50 м. Двата винаги са пълни с вода, дори и при продължителна суша. Смята се, че това се дължи на енергийните полета в скалата, които променят качествата на течностите и намаляват изпарението.
В подножието на скалата има и няколко удобни скални ниши, пригодени за обитаване от незапомнени времена.
Една случайна находка от 70-те години на миналия век преоткрива значението на скалния феномен Белинташ като светилище и култов център. Местен овчар намира древна сребърна плочка. Тя изобразява седнал на трон мъж на фона на пълзящи нагоре змии, олицетворяващи възходящото развитие на човека и вечния кръговрат на обновяващата се природа.
Учените са категорични, че това е оброчна плочка на тракийския бог Сабазий и свързват мегалитния паметник с изповядване култа към него. Дотогава се е смятало, че Белинташ е част от отбранително съоръжение на тракийските племена, тъй като тук е минавала границата между земите на одрисите и бесите.
Тракийският бог Сабазий е олицетворение на умиращата и възкръсваща отново природа. Определя се като фригийско-тракийско божество на слънцето, земеделието и лечебната сила. Другото му име е Загрей. Син е на Зевс и Персефона, с която върховният бог се сближил, след като приел образа на змей. В резултат от контактите между тракийските племена и древните гърци, през V век преди Христа култът към него е преминал в Гърция, а по-късно в Рим, и се е слял с култа към Дионисий и Бакх.
Като малък Сабазий бил кърмен от нимфата Ниса (митът за Дионис също обяснява, че той е отгледан в Пещерата на нимфите в планината Низа). Някои изследователи смятат, че освен култа древните гърци са приели легендата за отглеждането на Сабазий и за „биография” на своя Дионис. По волята на титаните тракийският бог бил разкъсан на три части, но Атина успяла да спаси сърцето му и го предала на Зевс. По-късно името на Сабазий било използвано във връзка с имената на Зевс, Юпитер и Саваот. Изобразяван е бил като брадат мъж с фригийска шапка, жезъл и борова шишарка.
Скалното плато на Белинташ е разделено на три самостоятелни части. Този факт потвърждава връзката между мита за Сабазий, божеството, което траките тук са почитали, и намерената сребърна плочка.
Празненствата и ритуалите, свързани с почитането на Сабазий, били подчинени на нощни къпания и пречистване на духа и тялото, които се отличавали с разточителност и разпуснатост. Изпълнявали се както мистични религиозни ритуали, така и свързани със земеделието и скотовъдството, с познанията за света и космоса. Години след като митът и култът към бог Сабазий са заимствани, те се връщат по земите на траките, но вече като Дионис и част от гръцката митология. Припокриването обсебва култа към Сабазий и той постепенно е изместен от гръцкото божество.
Разказваната по тази част на Източните Родопи легенда твърди, че по време на Потопа каменната грамада Белинташ е приютила от страшните вълни Ноевия ковчег. На скалата ясно личат халките, за които са били привързани въжетата на кораба. Може и да не е така, но кръглите отвори в скалата ясно личат.
Разположението на масива Белинташ го прави естествена астрономическа обсерватория – по време на равноденствие слънцето изгрява точно над Сини връх и залязва над Караджов камък. Но дали това е била единствената причина, поради която бесите са смятали тази скала за свещена?
Най-невероятната, но възможна, поради липса на противни доказателства хипотеза, е че преди милиони години на това място са кацали същества от развита космическа цивилизация. Странните знаци в скалата би трябвало да са звездна координатна мрежа, а издълбаните щерни може би са имали чисто техническо значение за излитането и приземяването на техните кораби. Предположенията отиват дори по-далече – на това място извънземните са кодирали знанията си за вселената и са ръководели развитието на живота на Земята.
Белинташ е връзката на древните, а по-късно и на тракийските племена с Космоса, убедени са всички изследователи на тайнствения район. За първи път през 1986 г. астролози от Стара Загора виждат в знаците на платото небесна карта, а в щерните – прибори за определяне местонахождението на звездите. С годините тази теза се развива и набира все повече последователи. В търсене на доказателства за това са правени и опити за връщане назад на времето и позициониране на основните небесни тела отпреди 6000-7000 години. Резултатите обаче са далечно приблизителни и не могат да надскочат рамките на хипотезата.
Дали Белинташ е бил обект на космически туризъм отпреди милиони години или само астрономическа обсерватория на древна високоразвита цивилизация по нашите земи?
Може би бъдещето ще даде отговор на този въпрос…