Сбиле ми са се посбиле
три реки, три драги сестри,
Арда и още Марица,
и Тунджа сестра най-малка.
Малко са много побиле,
тъкмо три дни и три нощи…
Ни една назад не стъпя,
ни една поклон не прави.
Марица тихо думаше:
– Сестрици, сестри по-малки,
хайдете да са позапрем,
и малко сънец да поспим;
която сестра подрани,
тя и другите да вика,
трите наедно да тръгнем,
да видим, тогаз, да видим,
коя ще да ни замине.
Малко са много запреле,
запреле и починале,
и сънец ми са поспале,
а Тунджа сестра най-малка,
тя си е рано ранила,
дваж ми по-рано от петли,
и триж по-рано от зора, –
ранила, тях не викала,
а сама си е тръгнала,
на тях са не обадила.
Кога са Арда събуди,
Арда Марици думаше:
– Марице, мила сестрице,
я стани, сестро, я стани,
че Тунджа сестра най-малка,
рано ми си е ранила,
ранила, не ни викала,
тръгнала и си отишла;
сестрина обич потъпка,
майчино мляко погази.
Марица Арди думаше:
– Ардо ле, сестро по-малка,
да даде Господ на Тунджа
да върви и да клокоти,
горите да си събаря,
горите и планините,
и стогодишни дървета,
селата да си облива
селата да си разплаква,
и най-подире да върви.
Арда Марици думаше:
– Не плачи, сестро, не плачи
Тунджа ще пътят изчисти,
а ние ще си починем.
Па ще след нея да тръгнем,
и пак ще да я пристигнем,
пристигнем, още заминем.
Господ бил близо, та слушал,
и сестрите си послушал.
От тогаз даде на Тунджа,
да върви и да клокоти,
на сестри пътят да чисти,
а тие подир да тръгват,
да тръгват да я пристигват,
пристигват, още заминват.
